— Кейти, новата ти най-добра приятелка — Трейси Девън — иска да говори с теб.
Кейти смръщи вежди и попита:
— Кой?
— Трейси Девън! Да не си сляпа? Ето я, стои точно тук.
Кейти хвърли бегъл поглед към неканената посетителка.
— А, да. Какво искаш?
Трейси някак успя да изкаже разбираемо молбата си:
— Може ли да ми дадеш записките си от вчера?
Кейти гледаше все така объркано.
— Какви записки? Да не би да имаш часове заедно с мен?
— История — прошепна Трейси.
— О, да бе, вярно. За какво са ти?
— Отсъствах, бях болна.
— Болна — намеси се Аманда. — Интересна работа. Не знаех, че грозотата е болест.
Това не бе от най-добрите й остроумни забележки, ала принуди Трейси да направи нещо. Тя едва-едва вдигна глава, но и това бе достатъчно Аманда и останалите да забележат как червенината плъзва по лицето й, как сълзите пълнят очите й. После Трейси се извърна и побягна.
— Ей сега се сетих, че тя и преди е искала записките ми — сподели Кейти.
Сянка от тревога помрачи лицето на Бритни.
— Тя често ли боледува?
Кейти сви рамене и отвърна:
— Откъде да знам? Никога не обръщам внимание дали е там, или отсъства. Тя сякаш е от онези хора, които никой не забелязва. — Кейти отхапа от сандвича си и останалите последваха примера й.
Но Аманда не можеше да се храни. Чувстваше се прекалено… прекалено нещо. Ядосана? Може би. Защото беше направо вбесяващо, това каква беше Трейси. То си беше нейна вината, че Аманда успяваше така лесно да й се подиграе. Сякаш й се искаше да се заяждат с нея. Не правеше и най-мъничкото усилие да се защити и просто понасяше обидите на Аманда, без да направи никакъв опит да я спре. В гимназия „Медоубрук“ имаше и други странни типове, но те поне имаха смелостта да се защитят. Като Джена Кели — момичето, което се обличаше в черно и на което се носеше ужасна слава. Ако я наречете „вампир“, ще знае къде да ви прати. Защо Трейси никак не опитваше да отвърне?
Приятелките й вече обядваха и си бъбреха. Те явно напълно бяха забравили за появата на Трейси. Навярно смятаха, че не заслужава презрението им и че дори не си струва да я обиждат. Само Аманда все още кипеше вътрешно.
Момичето стисна пръсти в юмруци. „Ъ-ъх, ох!“ Това не беше добре. Усещаше как лицето й се затопля, а пулсът й се ускорява. Прекалено много чувстваше.
— Трябва да ида да взема нещо от шкафчето си — измърмори към останалите.
Преди обаче някой да отговори, тя се обърна и забърза към изхода. Нямаше разрешение да излиза в коридора и ако някой отговорник я спипаше, можеше да я прати при директора, но сега се налагаше да рискува.
За щастие Аманда успя да прекоси коридора до отсрещния му край, слезе по двата реда стъпала и отиде в мазето на училището, без да я заловят. Там имаше една тоалетна, която рядко се ползваше, и момичето влезе тъкмо в нея. Наплиска лицето си с вода, сграбчи ръба на мивката и се вторачи в огледалото, съсредоточавайки се върху пропъждането на съжалението и гнева от главата си, всъщност на всичките чувства, които изпитваше към Трейси Девън.
„Не я съжалявай!“, заповяда си. „Тя не заслужава никакво съжаление.“
Всъщност, ако някой искаше да съжалява Трейси Девън, Аманда нямаше да има нищо против. Ала този някой не можеше да бъде самата тя. Познаваше прекалено добре ужасните последствия от съчувствието. И за да бъде напълно сигурна, че си спомня тези последствия, позволи на спомените да нахлуят в главата й.
Първия път… едва ли беше на повече от пет годинки. Видя себе си през един мразовит зимен следобед, вървеше по натоварена търговска улица, стискаше ръката на майка си и гледаше хората, с които се разминаваха. Една жена привлече вниманието й.
Непознатата се беше сгушила във входа на стара, изоставена сграда, облегнала гръб на закованата с дъски врата. До жената имаше купичка с няколко монети вътре, а на стената беше опряна табелка с изписани на ръка думи. Тънка сива косица се подаваше изпод мръсната забрадка, обгръщаща главата й. Тялото й бе облечено с кирливи парцали и макар че Аманда не бе достатъчно близо, че да я помирише, тя някак знаеше, че непознатата излъчва противна воня. И въпреки че не можеше да прочете табелата, тя знаеше, че жената е гладна. Майката на Аманда не бе забелязала просякинята, но се бе спряла край съседната сграда пред витрината на някакъв магазин. Явно нещо върху манекените бе привлякло вниманието й, защото тя остана известно време така, разглеждайки стоките, което пък даде повечко време на дъщеря й да оглежда нещастницата.