9
Първоначално на Аманда това не й се стори чак толкова лошо и на път за дома размишляваше над откритието. Значи Трейси можеше да става невидима. Това обясняваше защо всички мислеха, че отсъства често, и защо мадам все й повтаряше, че се радва да я види. А може би обясняваше и факта, че Трейси изглежда размазана в огледалото и на снимките.
Сега, въпросът бе какво Аманда можеше да стори с това знание? Тази дарба разкриваше много и съвсем нови възможности.
Какво щеше да се случи, ако изчезне? Ако отпрати и сложи край на всичко това? Може би щеше да успее да се промъкне в някой самолет и да отиде на екскурзия на екзотично местенце, където да се излежава на плажа и да не прави нищо. Дали невидимите хора хващаха тен?
Можеше да отсяда в най-луксозните хотели, без да плаща. Зачуди се какво ли става, когато невидим човек се храни — храната изчезваше ли? Или можеше да се види как се смила в невидимия стомах? Това щеше да бъде прекалено отвратително.
Или пък можеше да се движи с разни известни хора, като актьори или рок звезди, и да види какви са те в действителност. Или дори да отиде в собствения си дом и да открие какво прави другата тя…
Ала в края на краищата й се наложи да признае тъжната истина. Децата с дарби не умееха да контролират уменията си. Понякога Джена не успяваше да вникне в нечие съзнание и виденията за бъдещето на Емили не бяха ясни. При Трейси невидимостта навярно просто се случваше — момичето вероятно не можеше ей така да щракне с пръсти и да изчезне.
Затова Аманда се върна в къщата на Девън и прекара поредната смотана вечер съвсем в стила на Трейси. На вечеря побутваше храната в чинията си, докато всяко момиче от Седморката на Девън бе разпитано как е минал денят му, а родителите възкликваха колко са сладки. Никой не забеляза, че Трейси дори не хапна.
След вечеря се прибра в стаята на съученичката си, където написа домашните си и почете от книгата, която си взе от училищната библиотека. И тогава си спомни за дневника на Трейси. Може би момичето бе записало някои интересни приключения, които се бяха случили, като е било невидимо. Аманда извади тетрадката и я отвори на произволна страница.
Мило дневниче, всички казват, че Седморката на Девън са много сладки. Аз не съм сладка.
Това несъмнено бе така, помисли си Аманда. Отгърна още няколко страници.
Мило дневниче, днес малките ми сестри навършиха три години. Те порастват. А аз имам чувството, че се смалявам.
Това вече звучеше интересно, зарадва се Аманда. Тогава ли бе започнала да изчезва? Прелисти страницата.
Мило дневниче, мама и татко повече не ме поглеждат. Виждат единствено Седморката. Със същия успех можех да бъда невидима.
Значи тъкмо за седемзначките Трейси бе написала, че ги мрази. „Понякога ги мразя.“ Аманда не можеше да я вини. Децата отнемаха всяко внимание от сестра си. Ала сега Трейси щеше да стане невидима и всичко щеше да си дойде на мястото. Нетърпеливо отгърна следващата страница.
Мило дневниче, понякога ми се иска да се подстрижа. И да си купя нови дрехи. Но какъв е смисълът? Никой няма да забележи. Вече никой не ме вижда. Аз съм нищо.
Аманда се разгневи. Без дори да си прави труда да затваря дневника, тя го метна през стаята. Значи Трейси се бе потопила в самосъжаление. Ако трябваше да бъде напълно искрена, щеше да признае, че момичето вероятно има право на малко самосъжаление. Ала със сигурност не искаше да чете за това.
Е, поне вече започваше да разбира Трейси. От снимките, които разгледа, Аманда узна, че Трейси е била центъра на семейството, също като повечето бебета. Ала след раждането на седемте момиченца, бе ставала все по-маловажна за родителите си. Явно Трейси бе усетила това. И ако се чувстваш като нищо вкъщи, и в училище ще се чувстваш така. Стеснителността не бе единството, което караше Трейси да изчезва — момичето избледняваше, защото никой не му обръщаше внимание. И всичко това бе по вина на онези лоши седемзначки.
По-късно, настанила се в леглото на Девън, Аманда се замисли за собствения си дом, за своите родители. Като единствено дете винаги се беше оплаквала, че родителите й прекалено много й треперят, че наблюдават всяка нейна крачка и искат да знаят всичко, което й се случваше. Тя бе звезда у дома и това бе хубаво, ала можеше да бъде и уморително — на света съществуваше и нещо, наречено прекалено много внимание. Несъмнено между двете състояние трябваше да има и щастливо средно положение.