Следващият ден — петък — започна като типичен ден за Трейси. Вратите на автобуса се затръшнаха пред очите й и на нея й се наложи да върви пеша до училище. Затова и закъсня за първия час, в който проверяваха учениците поименно, ала никой не забеляза това.
В часа по английски на Трейси четоха „Ромео и Жулиета“ и Аманда искаше да каже нещо — за това, че Ромео е можел да усети пулса на Жулиета и да разбере, че любимата му не е наистина мъртва, и така той нямало да се самоубие и тя нямало да се самоубие и двамата можели да живеят щастливо до края на дните си. Ала без значение колко пъти вдигна ръка, учителят не я посочи, не й обърна внимание дори когато дивашки размаха ръка във въздуха.
Чак в обедното междучасие разбра какво става. Търсеше си място за сядане — празна маса. Когато огледа претъпканата и шумна столова, видя, че несъзнателно е застанала край своята специална маса, където Бритни и Софи и тя самата се бяха събрали. Нямаше начин да не са я зърнали, ала никой не я обиди, дори и Аманда-Другата. Тогава разбра, че е станала невидима.
Забързано излезе от трапезарията и се отправи към тоалетната, за да потвърди подозрението си в огледалото. Много странно е да се гледаш и да не виждаш никого. И колко ли щеше да трае това?
Излезе от тоалетната и тръгна по коридора. Беше готино да мине точно под носа на отговорника и да не я питат дали има позволение да бъде в коридора. Можеше дори да излезе от сградата и никой нямаше да я спре. Ала къде можеше да иде? Донякъде беше неприятно, че не е хулиганка като Джена. В това състояние щеше да успее да открадне доста неща.
Взе решение да влезе в библиотеката и да вземе някои книги. Ала на път за там мина покрай кабинета на директора и през открехнатата врата дочу как мадам и господин Джаксън си говорят. Учителката звучеше разстроена и Аманда поспря, за да подслуша.
— Това положение никак не ми се нрави, господин Джаксън. В този час провеждаме крайно лични разговори. Учениците ми няма да се чувстват спокойни да говорят с непознат човек.
— Серена няма да остане непозната задълго — отвърна директорът. — И децата ще се научат да не се чувстват неловко с нея. И ако трябва да бъда напълно откровен, мадам, не ми харесва начинът, по който провеждате тези часове. Съзнавам, че вашите ученици са, ъм, необикновени, ала това не означава, че и часовете им не трябва да бъдат обикновени класни занимания.
Гласът на мадам се извиси:
— Но вие няма как да не признаете, че техните специални способности изискват поверителност!
— И какво е това, което ги прави толкова специални, мадам?
Последва миг тишина. На Аманда й се прииска да зърне изражението на мадам.
— Знаете, че нямам право да обсъждам подробности за тези деца — най-сетне отвърна учителката.
Господин Джаксън изсумтя.
— Всичко, което зная, е, че преди две години се появихте на прага ми с писмо от училищното настоятелство, което ви разрешава да сформирате специален клас и имате право да не давате информация за това какви по-точно специални ученици ще бъдат повикани да се включат в заниманията. Очевидно е, че учениците ви не са особено умни, нито пък са умствено изостанали. Всичко, което мога да кажа, е, че те имат проблеми.
— Дарби.
— Да, наясно съм, че така ги наричате. Други биха ги нарекли измами. Знам само, че някой вярва, че тези деца имат… — той замлъкна, сякаш търсеше правилните думи — необичайни способности. Някакви чудати сили. Четат мисли, предвиждат бъдещето… прав ли съм?
Аманда не чу отговора на мадам. Навярно учителката въобще не бе отвърнала нищо, защото следващото, което момичето чу, бе дългата въздишка на директора.
— И също така съм наясно, че не ви е позволено да споделяте цялата информация с мен. Ала каквито и да са невероятните дарби на тези деца, все пак съм на мнение, че се отнасяте прекалено покровителствено към тях, мадам. Може би дори малко… собственически?
На това твърдение мадам отговори:
— Трябва да се държа така. Те имат нужда от закрила.
— От кого? От останалите ученици? От учителите? От мен? Да не би да смятате, че се намират в опасност тук, в „Медоубрук“?
— Опасността има много лица, господин Джаксън. Моята работа е да подготвя тези ученици така, че да съумяват да се защитават. — Гласът й се извиси. — Не, това е повече от работа, това е мисия. Опитвам се да науча тези деца да се справят. И вие нямате власт над мен!