Аманда седна в леглото. Може би това, че животът на Трейси бе така неприятен, си бе нейна вина. Е, ако на нея й се наложеше по-дълго да живее като Девън, то нямаше начин да върви по стъпките на съученичката си.
Едно малко вътрешно гласче я попита: „Ами ако трябва да живееш като Трейси завинаги?“ Насила прогони от съзнанието си тази ужасяваща идея. Докато се налагаше да бъде това нещастно момиче, нямаше да страда като него. Време бе Трейси да поеме отговорност за себе си.
Аманда остана да седи в леглото, докато се чудеше как да промени положението. След малко чу, че хората от телевизията си тръгват, и излезе от стаята си. Още не бе сигурна какъв да бъде първият й ход, ала знаеше, че се налага да направи нещо.
Сега седемте малки момиченца подскачаха насам-натам и вдигаха голяма шумотевица. Господин Девън се опитваше да ги укроти, докато госпожа Девън отиваше да вдигне звънящия телефон в кухнята. От най-долните стъпала Аманда наблюдаваше как господин Девън прави безполезни опити да се справи с децата.
— Канди, престани да скачаш, заболя ме главата от теб.
— Аз не съм Канди, аз съм Манди! — заяви момиченцето.
В този миг госпожа Девън се появи откъм кухнята с потресено изражение на лицето си.
— Лизи се обади. Не може да гледа децата.
— Какво? — викна господин Девън. — Но ние имаме среща с началника ми и съпругата му. Не може да не отидем!
— И какво искаш да направя? — развика му се на свой ред госпожа Девън.
Аманда веднага сграбчи отворилата се възможност:
— Аз ще ги гледам.
Госпожа Девън продължи с оплакванията си:
— Не мога да открия детегледачка в последния момент!
— Напротив, можеш! — този път по-високо рече Аманда. — Не ме ли чу? Казах, че аз ще ги гледам.
Явно беше говорила дори по-силно, отколкото възнамеряваше, защото привлече вниманието и на двамата родители. Ала като че ли никой от възрастните не я разбра.
— Какво каза? — попита бащата на Трейси.
Аманда губеше търпение:
— Казах, че аз ще гледам момичетата.
Майката на Трейси я зяпна.
— Ти?
— Да, аз. На тринайсет съм, забрави ли? Не казвам, че ще ги забавлявам, ала със сигурност мога да ги спра да не играят с кибрит или с остри ножове. Мога да ги опазя живи, докато се приберете.
Господин Девън погледна съпругата си.
— Защо не? Няма да ходим далече. Ще й оставя номера на мобилния си телефон, за да се обади, ако има някакви проблеми.
Госпожа Девън не беше сигурна.
— Ами… Мисля си, че няма да има проблеми.
— Права си — увери я мъжът й. — Благодаря ти, че ни предложи, Трейси.
— О, не ви правя услуга — поправи го Аманда. Очаквам да ми платите. Колко получава Лизи за гледането на децата?
— По пет долара на час — тихо отвърна госпожа Девън.
— Това е достатъчно — рече Аманда. — Пет долара на час. Ако не съм будна, когато се върнете, моля ви, оставете ги на масата в кухнята.
Все още замаяна, госпожа Девън кимна.
— Добре — каза Аманда. — Ще бъда в стаята си. Когато се приготвите да излизате, кажете ми и ще се захвана за работа.
Не можа да види лицата им, понеже се врътна и изкачи стълбите, ала можеше да си представи прекрасната гледка на двама поразени родители. Това я накара да се усмихне.
12
Когато Аманда-Трейси влезе в час в понеделник, Джена примигна два пъти. Някое от двете момичета в тялото явно беше прекарало много заети почивни дни. Не само че Аманда-Трейси беше видима, но влиянието на Аманда беше очевидно. Русата коса вече не бе сплескана и мазна, напротив, беше подстригана късо до брадичката и блестеше. Момичето носеше грим, не много, ала достатъчно, че очите му да изглеждат по-големи, а устните — украсени с розов цвят. А и дрехите — не бяха по вкуса на Джена, ала знаеше, че останалите деца в училището щяха да ги вземат за готини. Тази нова Трейси беше облякла дълга червена туника над джинси с дължина три четвърти и къс черен пуловер и бе обула червени обувки тип пантофки. Учебниците й бяха прибрани в платнена чанта, преметната на рамото й.
Беше различна и по друг начин. Ходеше с високо вдигната глава и правеше дълги уверени стъпки из стаята. Дори мадам изглеждаше заинтригувана.