Ала преди някой да успее да каже нещо, стажантката Серена влезе в помещението.
— Днес искам да видя Джена — заяви тя.
Младата жена говореше на мадам, ала Джена отвърна:
— Може би аз не искам да видя вас.
— Джена, това е грубо — измърмори мадам.
Емили се наведе към съученичката си.
— Не боли, Джена. Всъщност е забавно.
— Точно така! — весело каза Серена и се обърна към мадам. — И не забравяйте, имам позволението на директора господин Джаксън да се срещна с всеки от учениците насаме.
— Не съм забравила — тихо отвърна учителката. — Джена, моля те, би ли отишла с госпожица Ханкок? — рече тя и за пръв път на Джена й се стори, че успява да прочете нещо в съзнанието на мадам.
„И открий какво в действителност е намислила тази жена.“
Да не би да си въобразяваше? Или мадам наистина й беше позволила да проникне в главата й? Джена реши, че един сеанс със стажантката навярно щеше да бъде по-интересен от обичайните скучни петдесет минути в час.
— Добре.
Тя последва Серена в съседната стая. Помещението беше поредната класна стая, нищо необикновено. Серена накара момичето да седне. Джена се подчини и започна да се съсредоточава.
Ала преди дори да успее да проникне в съзнанието на жената, стажантката ненадейно извади кръгъл предмет с размерите на чиния.
— Искам да гледаш в червената точка в центъра, Джена — рече и натисна нещо върху чинията, която започна да се върти.
Джена опита да откъсне поглед, ала по някаква непонятна причина не съумя. Не успя и да затвори очи. И всяка възможност да прочете мислите на Серена се изпари, тъй като собственото й съзнание се изпразни.
Не, не точно изпразни. Джена беше в съзнание, знаеше, че седи в стаята и гледа чинията на Серена, ала нещо се случваше с мозъка й. Сякаш беше източен…
Мина известно време, но нямаше представа колко. Не можеше да свали очи от точката. Ала чуваше всичко.
— Знам всичко за твоята специална дарба, Джена. Но ти няма да успееш да прочетеш моите мисли. Ако опиташ да го направиш, ще те сполети ужасно главоболие. Болката ще бъде непоносима. Това е постхипнотична заповед, Джена. Ти никога няма да можеш да прочетеш съзнанието ми. Разбираш ли ме?
Джена не вярваше, че може да говори или дори да кимне. Беше напълно парализирана. Ала явно бе успяла да отвърне някак, защото Серена каза:
— Добре. Сега, моля те, последвай ме.
И ето че Джена въобще не бе парализирана. Тя се изправи и последва Серена извън стаята. И тъкмо тогава осъзна какво бе източено от съзнанието й — волята. Щеше да изпълни всичко, което тази жена поиска от нея. Дори нямаше достатъчно свобода да се уплаши.
Слязоха по едно стълбище, стигнаха края на някакъв коридор и завиха надясно. Някак замъглено Джена разбра, че влизат в училищната столова.
Все още продължаваше последното обедно междучасие и тя долови шумотевицата и усети хората и хаоса, ала като че ли не бе част от това — беше, сякаш гледа сцената по телевизията, не наяве. Серена я преведе през помещението и влезе в сепарето, където обядват учителите. Двете застанаха току зад една колона, така че Джена да вижда преподавателите, но те нея — не.
Серена зашепна в ухото й:
— На масата седи един мъж със светлокафява коса и очила. Виждаш ли го? — Джена го видя, бе господин Джоунс, учителят по история. — През следващите няколко минути искам да четеш мислите му — каза стажантката. Тя остави ученичката си да стои там и отиде при масата.
Заради олелията в столовата момичето не успя да чуе нищо от онова, което Серена си каза с останалите преподаватели. Ала устните на стажантката се движеха и се усмихнаха, когато Серена седна до господин Джоунс. Без никакъв проблем Джена узна мислите на мъжа, всъщност неговото съзнание бе най-лесното, което някога бе прочитала.
„Да, готина е! Дали ме харесва? Дано. Чудя се дали си има приятел. Ако успея да я видя насаме по-късно, ще я поканя на среща.“
Серена се върна при ученичката си.
— Сега вече можем да си вървим — рече й тя и Джена я последва обратно в класната стая, от която бяха излезли преди малко.
— Е — каза младата жена, когато и двете се настаниха на местата си, — искам да ми кажеш какво си мислеше господин Джоунс, докато си говорих с него.
Джена нямаше избор. Също като папагал тя повтори онова, което бе подслушала: