— Да, готина е! Дали ме харесва? Дано. Чудя се дали си има приятел. Ако успея да я видя насаме по-късно, ще я поканя на среща.
Серена се усмихна.
— Отлично! Сега, Джена, ще те изведа от състоянието на хипноза. Отново гледай червената точка.
Стажантката вдигна кръглото нещо и този път го завъртя в обратната посока. Отново отмина странен отрязък от време — секунди ли, минути ли, Джена не можеше да каже.
Внезапно се почувства, сякаш някой е облял лицето й с чаша студена вода. Не беше мокра, ала бе съвсем будна.
— Не беше чак толкова лошо, нали? — весело рече Серена.
— Наистина ли бях хипнотизирана? — попита я Джена.
— Напълно — увери я жената. — Защо питаш?
— Защото си спомням всичко, което правихме.
Серена продължи да се усмихва.
— Разбира се, че си спомняш. Това не е някаква магия, Джена. Това е психологическа наука. Не се опитвам да те променя, само искам да те разбера, да разбера всички вас. Вие, децата със специални дарби, имате нужда от специално внимание.
— Но защо трябваше да…
Звънецът я прекъсна.
— Това е всичко, Джена. Можеш да вървиш в следващия си час.
Джена я зяпна. Серена бе отворила бележника си и беше напълно погълната да си записва нещо. Явно бе, че няма никакво намерение да отговаря на въпросите, които момичето искаше да зададе. Затова и Джена си тръгна.
Ала през остатъка от деня в училище тя продължи да мисли за странната случка. Беше прекарала цял учебен час със стажантката, петдесет минути. Ала онова, което бе станало, бе отнело едва около десетина минути. Нима Серена я бе накарала да върши неща, които сега Джена не помнеше? Или просто повечето време бе отишло в зяпане на въртящата се чиния и глупавата й червена точка?
Надяваше се да срещне Емили по някое време през деня, за да сравни своето преживяване в часа на стажантката е това на съученичката си. Когато училището свърши, забърза към изхода, където застана, за да изчака Емили.
Щом видя Аманда-Трейси да излиза, Джена извърна поглед, очаквайки другото момиче да направи същото. Ала вместо това, съученичката й се спря и я заговори.
— Какво ти направи онази стажантка? Хипнотизира ли те?
— Да.
— И какво е усещането?
Джена сви рамена.
— Не е голяма работа. Не ме накара да квакам като патица или нещо подобно. — Джена замлъкна. Наистина искаше да сподели с някого случилото се. — Всъщност бе малко глупаво. Единственото, което ме накара да направя, бе да прочета мислите на един учител, за да открия, че той иска да я покани на среща.
— Шегуваш се! Само това?
Джена кимна.
— На бас, че когато е хипнотизирала Емили я е попитала дали има бъдеще с него.
Аманда-Трейси се засмя.
— И навярно е казала на Чарлс да го побутне към нея.
Джена понечи да се разсмее и тогава си спомни с кого говори. Наклони глава на една страна и се престори, че за пръв път през деня забелязва нещо.
— Изглеждаш различна.
Аманда кимна.
— Да, подстригах се. И си купих дрехи и грим.
Джена я подуши.
— И парфюм. Сигурно е хубаво да имаш пари, които да харчиш за такива неща.
— Да не мислиш, че родителите на Трейси й дават някакви пари? — скастри я Аманда. — Та те едва съзнават, че тя съществува.
Сега вече вниманието на Джена беше приковано.
— Тогава какво направи? Отмъкна парите, докато беше невидима ли?
— Не. Спечелих си ги. Бяха детегледачка на клонингите. Пък и това не са точно маркови дрехи. Купих си ги от „Таргет“.
— Ясно.
Аманда-Трейси преметна чантата с учебниците си на другото рамо.
— Трябва да вървя.
— Чакай, искам да те питам нещо. Не, всъщност имам да ти казвам нещо.
— Какво? — попита Аманда-Трейси.
— Никога повече не ме съжалявай.
— Не те съжалявам — отвърна момичето.
— Но ти стана мъчно за мен в петък, у дома. Долових го.
— Е, погрешно си доловила. Никога не съчувствам на никого. — И с тези думи Аманда-Трейси си тръгна.
Джена се загледа след нея. Наистина ли Аманда-Трейси мислеше така? Джена се опита да прочете мислите й, ала дарбата не сработи. Значи настина Трейси бе онази, с която се бе свързала.
Ала и в това нямаше смисъл. Ако Джена бе в положението на Трейси, единствения човек, когото щеше да съжалява, беше самата себе си.