— Можеш ли да ми кажеш коя си в действителност?
Аманда преглътна.
— Налага ли се?
— Не мога да те принудя — рече мадам.
— Мога ли вече да си вървя?
Мадам кимна, ала щом понечи да излезе, учителката я докосна по рамото и Аманда погледна назад.
— Която и да си ти… бъди добра с Трейси. Съгласна? Трейси не е толкова лесна за разгадаване, колкото изглежда.
Аманда остана с впечатлението, че жената не говори само за дарбата на съученичката й да изчезва.
— Опитвам се — отвърна момичето.
Когато учебният ден приключи, Джена остана да чака Аманда на входа на училището.
— Какво искаше мадам?
— Тя знае, че не съм Трейси — навъси се Аманда.
— Е, не можеш да я виниш. Не се държиш точно като Трейси. Знае ли коя си в действителност?
Аманда я изгледа яростно.
— Не, и по-добре да не й казваш.
— Гроб съм — обеща Джена. — Можеш ли да ми направиш услуга?
— Каква?
Джена като че ли се притесни.
— Малко ми е неудобно, но… когато вчера си оправях багажа, забравих нещо. Нещо важно.
— Значи искаш да си идеш у дома и да си го вземеш?
Джена направи физиономия.
— Обаче… не искам да влизам в апартамента, ако майка ми и приятелите й са още там. Ако ме види, може да се разплаче и ще се почувствам ужасно.
— Искаш аз да взема нещото вместо теб ли?
— Би ли го направила? — нетърпеливо попита Джена.
Аманда сви рамена. И без това нямаше къде другаде да отиде.
Когато стигнаха пред входната врата на апартамента на Джена, отвътре долетяха музика и гласове. Аманда се поколеба.
— Какво да кажа на майка ти?
— Просто й кажи, че си дошла да вземеш нещо за мен.
— Но тя не ме познава. И ще иска да разбере защо не си го вземеш сама. Какво да й кажа?
Джена замълча. След миг обаче рече:
— Може би можеш да станеш невидима.
Аманда извъртя очи.
— Джена, знаеш, че Трейси не умее да контролира това.
— Но ти не си Трейси — възрази съученичката й.
— И какво от това?
— Ти си много по-силна от нея. Обзалагам се, че ако решиш да станеш невидима, можеш да го направиш.
Аманда не се хвана.
— Изчезването е дарбата на Трейси, не моята.
— Но ти управляваш тялото на Трейси — рече Джена. — Може би управляваш и дарбата й.
Аманда продължаваше да се съмнява.
— А всъщност какво е това, което трябва да взема?
Джена се усмихна сконфузено.
— Ето затова ми е неудобно. Плюшеното ми мече.
Аманда я зяпна невярващо. После избухна в смях.
— Видя ли? Знаех си, че не си такава грубиянка!
Другото момиче също се разсмя.
— Да, добре, знам, че е глупаво, но винаги спя с него. Не казвай на никого, става ли? Много лошо ще бъде за репутацията ми.
— Без майтап — захихика Аманда. — Малолетната хулиганка спи с нож, пистолет и с плюшеното си мече.
Сега вече и двете се закискаха така силно, че не можеха да спрат. Явно бе, че се смеят много шумно, защото внезапно от вътрешността на апартамента се разнесе глас:
— Кой е там?
Момичетата чуха стъпки от другата страна на вратата.
Джена застина.
— Майка ми.
— Скрий се — изсъска Аманда.
Джена изтича на стълбището. Аманда затвори очи и се съсредоточи толкова силно, колкото успя. „Помогни ми, Трейси, помогни ми. Помогни ми да изчезна.“ Момичето се опита да си представи как избледнява.
Чу, че вратата се отвори, и усети как някой застава току пред нея.
Майката на Джена изглеждаше объркана. Огледа се насам-натам в коридора и вдигна рамена.
„Успях!“, ликуваше Аманда. Прокрадна се покрай жената вътре в апартамента, опитвайки се да не докосва хората. Нямаше никаква идея колко може да задържи невидимостта си, затова се движеше бързо и хукна към стаята на Джена. Мечето беше на леглото.
Щом излезе обратно в коридора извън жилището, затича към стълбището. Джена не погледна към нея и тя осъзна, че още е невидима. Затвори очи. „Искам да се върна, искам да се върна. Трейси, нека стана видима.“
— Ти успя!
Аманда отвори очи и видя Джена, която я зяпаше с възхищение. Бутна мечето в ръцете на съученичката си и рече:
— Хайде, да се махаме от тук.