— Наистина ли? — попита мадам и погледна някакъв лист на бюрото си. — Няма я в списъка с отсъстващите.
— Секретарката е сбъркала — бързо отвърна той, отдръпна се и затвори вратата.
Мадам остана взряна след него. Сетне поклати глава, за да пропъди тревожните си мисли.
— Да видим, докъде бяхме стигнали? Кой е следващият, който иска да разкаже? Чарлс?
Джена остана облекчена, че мадам забрави нейната история. Когато Аманда-Трейси се обърна към нея, помисли, че съученичката й иска да я поздрави за начина, по който се отърва с тази преправена история. Ала Аманда, изглежда, имаше нещо друго предвид.
— Емили не е болна. По-рано я видях в столовата.
— Може да й е станало лошо преди часа — предположи Джена.
— Тогава защо директорът ще обяснява, че било грешка, че не е включена в списъка на отсъстващите.
— Трейси?
Момичето се обърна, за да погледне учителката.
— Ти преживя ли нещо хубаво, за което искаш да ни разкажеш?
— Не.
Учителката премина към Кен, ала Джена вече се бе изключила. Не можеше да се отърси от мисълта за Емили. Сякаш беше залепнала в главата й и Джена не знаеше защо. Емили беше болна — какво от това? Навярно не беше нищо сериозно, някаква настинка или нещо подобно. Може пък да беше повърнала днешния отвратителен обяд.
Тогава защо мисълта не й излизаше от главата?
Джена се стресна, когато осъзна отговора. Мислеше за Емили, защото момичето се опитваше да се свърже с нея самата.
Ала защо Емили ще иска да се свързва с Джена? Отговорът беше очевиден — защото Емили знаеше, че Джена чете мисли. И искаше съученичката й да прочете нейните, точно в този миг. Ала защо?
Джена затвори очи и се съсредоточи.
„Емили… Слушам те. Опитвам се да те чуя. Какво искаш? Емили?“
Нищо… И тогава Емили започна да изчезва от съзнанието й. И едно друго лице смени това на момичето — лицето на Серена, стажантката.
Ставаше все по-откачено. Защо й беше на Серена да се свързва с нея? Нима не успяваше да накара господин Джоунс да я покани на среща? И какво общо имаше това с Емили? Защото сега Емили се връщаше в главата й.
Опитваше се да й каже нещо за Серена. Ала всичко бе неясно и размазано, защото, защото… защото Емили беше хипнотизирана.
Звънецът би и Джена се наведе напред.
— Трябва да ти кажа нещо — прошепна тя.
— Не разбирам — рече Аманда, когато узна какво се бе случвало в ума на Джена. — Какво значи всичко това?
— Емили се опитва да ми каже нещо. Мисля, че е в беда. И това е свързано по някакъв начин със Серена.
— Ала Емили е у дома, болна, нали?
Джена не беше убедена.
— Имаш ли мобилен телефон?
Аманда поклати глава.
— Това е следващото нещо, което ще накарам родителите на Трейси да ми купят.
— Е, и аз нямам — Джена изгледа отминаващите ги ученици и спря. — Ти имаш, нали?
— Току-що ти казах…
— Имам предвид истинската ти.
Аманда всъщност се засегна.
— Разбира се, че имам. Всеки, който е някой, има телефон.
Без да обръща внимание на обидата, Джена се втурна надолу по коридора и свари Другата-Аманда, застанала пред шкафчето си с две от надутите си приятелки.
— Трябва да ползвам телефона ти — заяви тя.
— Моля?
Джена повтори искането си.
— Ама ти сериозно ли? Нима мислиш, че аз ще ти дам да ползваш моя телефон?
Двете момичета край Другата-Аманда бяха ужасени, като че ли Джена бе насочила оръжие срещу тях. На Джена й хрумна нещо.
— Дай ми телефона си — изсъска — или ще накарам тайфата си да се погрижи за теб.
Едно от момичетата стисна ръката на Другата-Аманда.
— По-добре й го дай. Тя познава наистина лоши хора.
Ала тази Аманда бе също така упорита като Аманда, която Джена познаваше.
— Забрави — тросна се тя.
За щастие приятелките й не бяха такива куражлии.
— Ето, може да ползваш моя — рече другото момиче и бутна мобилния си телефон в ръката на Джена.
Джена набра номера на справки. В града имаше пет семейства с фамилията Сандърс и момичето накара операторката да я свърже с първия номер. Никой не вдигна. На втория също никой не се обади, ала на третия в слушалката се чу: