— Ало?
— Може ли да говоря с Емили, моля?
— Емили е на училище! Кой се обажда?
— Ъ-ъ, явно съм сгрешила номера.
Джена подхвърли телефона на собственичката му и изтича обратно при Аманда.
— Не си е у дома и трябваше сама да се досетя. Сигурно е някъде наблизо, щом улавям съобщенията й.
— Мислиш, че е някъде в тази сграда?
Образите на Емили и Серена идваха все по-бързо и по-бързо. И бяха тъмни.
— Нека започнем от мазето.
Звънецът би, за да оповести началото на следващия час. Двете момичета се отправиха към стълбището, когато един отговорник им препречи пътя.
— Къде са разрешенията ви за излизане?
Джена нямаше търпение за такива глупости.
— Махни се от пътя ни.
Момчето я стисна с едната си ръка, а с другата — Аманда.
— Добре, и двете отивате при директора.
Джена опита да се освободи, ала този беше здравеняк и бе силен. Тя се извърна към Аманда.
— Направи нещо!
Аманда разбра какво й намекна и след секунда отговорникът вече стоеше с една празна ръка.
— Какво, да му се не види…?
Джена се бе надявала, че шокът от изчезването на Аманда ще го накара да разхлаби хватката си, ала той всъщност я затегна. Тя обаче едва усети това, защото главата я болеше. Емили много силно се опитваше да се свърже с нея и Джена осъзна, че нещо се беше объркало ужасно.
Ала момичето не владееше силата на Мартин, или способността на Чарлс да движи предмети, или дарбата на Трейси да става невидима. Не беше като Сара, която можеше да принуди това момче да я пусне. Всичко, с което разполагаше, бе усещането, че Емили се нуждае от помощ.
Налагаше се да разчита, че Аманда ще успее да й помогне. Или Трейси. Или който и да се намираше в онова невидимо тяло.
16
Аманда никога преди не беше стъпвала в тази част на мазето в училище. Доколкото знаеше, там нямаше нищо друго освен складови помещения, водопроводни инсталации и други такива неща. Бегло си спомняше табелки, указващи пътя към стая за сбирки на медийния клуб тук долу, ала понеже само зубърите членуваха в такива клубове, не бе много сигурна.
Едно нещо бе съвсем ясно — беше тъмно. А невидимостта изглежда, не й даваше някакви специални зрителни способности.
За щастие нямаше никакви проблеми със слуха. Стори й се, че от дъното на коридора долита тих шепот. Когато се промъкна по-близо, разпозна гласа.
— Трябва да го направиш, Емили. Не откъсвай очи от червената точка и слушай гласа ми. Мисли по-силно… по-силно.
Това беше стажантката. И макар да не беше участвала в неин сеанс, Аманда се досети, че жената хипнотизира Емили. Ала защо чак тук долу?
— Числата са там, Емили. Ти можеш да ги видиш. Кажи ми числата.
В онова, което жената казваше, нямаше никакъв смисъл, ала нещо в тона й накара момичето да потрепери.
— Чуй ме, Емили. Можеш ли да ме чуеш? Отговори ми, Емили.
И ето че сега Аманда чу гласа на съученичката си, равен и безизразен.
— Чувам ви.
— Кажи ми числата! — В гласа на Серена вече се долавяше повече настойчивост.
И именно това накара невидимото момиче да се приближи до вратата.
Бяха вътре и тя знаеше това. Онова, което не знаеше, бе как да влезе при тях. Досега, когато бе ставала невидима, никога не се бе натъквала на затворени врати. Може би пък да имаше способност да минава през стените.
Притисна се към вратата. Тялото й не премина оттатък, но за сметка на това се оказа, че вратата е открехната. Следващото, което осъзна, бе, че се намира на пода на стаята.
— Кой е там? — остро попита Серена.
Все още на пода, Аманда се огледа и видя, че е в склад с купчини столове. Очите й вече бяха свикнали с мрака и зърна Емили, седнала на един от тях. Досети се, че все още е невидима, тъй като Серена не гледаше надолу към нея, а към отворената врата.
Стажантката се приближи към вратата, за да я затвори, и кракът й докосна главата на Аманда.
— Проклятие! — измърмори Серена и ритна изпречилото се препятствие.
С последната си съзнателна мисъл момичето научи нещо ново за положението си. Когато си невидим, не спираш да изпитваш болка.
— Аманда?
Гласът като че долетя много отдалече. Тя се напъна да го чуе. Поне главата не я болеше вече.
— Аманда!