След като веднъж вече осъзна какво става, се досети и какво трябва да прави, за да го избегне. Трябваше да спре да изпитва тези емоции. Ако не й пукаше за някого, нямаше и да се превърне в него.
Затова спря да й пука. Не беше лесно и често се измъчваше, ала си струваше, защото нямаше повече да й се налага да изпитва онова усещане. Първоначално Аманда само се опита да възпре чувството на състрадание, ала скоро осъзна, че всъщност щеше да бъде по-добре, ако се опита да се пребори с него. Избра си поведение, което бе противоположно на съчувствието — присмех, подигравки, остроумни обиди. И докато траеше това, направи неочаквано откритие — хората се възхищаваха на злобата й или пък просто се плашеха от нея. Каквато и да беше истината — тя работеше в нейна полза.
И ето че сега Аманда имаше страхотен живот, беше Злата царица и въртеше на пръста си училището, или поне осми клас, макар да бе уверена, че славата й се простира и сред по-долните класове. Никога не оставаше сама; съучениците й търсеха одобрението й и я боготворяха. Знаеше, че някои хора твърдят, че я мразят, но изобщо не се и съмняваше, че това, което те в действителност искаха, бе да са на нейно място.
След няколко дълбоки вдишвания, повторно плисване на вода върху лицето и бързо освежаване ма грима тя бе готова да се върне в столовата и да се заеме отново с онова, което правеше. И успя да преживее деня, без отново да почувства жалост към някого.
Ала по-късно в красивата си розово-бяла спалня, докато лежеше под воаления балдахин в леглото си с четири колони, Аманда се замисли за странната случка през деня и се зачуди как се бе случило това. Защо усети състрадание към Трейси Девън? Вярно беше, че Трейси е жалка, ала тя не беше жертва като госпожа Блакли или като момичето, което го блъсна онази кола.
Въобще какво знаеше тя за Трейси? Не много. Известно й бе, че Трейси е една от онези ученици с дарба, които участват в специалните часове в „Медоубрук“. А това си беше трудничко за вярване, защото Девън не беше направила впечатление на Аманда да е някакъв гений. Бяха посещавали едно и също основно училище и Трейси изкара втори клас заедно с нея. Не бяха най-добри приятелки — момичето й беше просто най-обикновена съученичка и тогава в него нямаше нищо особено ужасяващо. Тогава Трейси си беше наред.
Всъщност тя бе едва ли не знаменитост. Онази година всички в града говореха за семейството на Трейси — майка й тъкмо беше родила седемзначета — седем еднакви бебета момиченца. Даваха ги по телевизията, по новините. „Седморката на Девън“ — така ги нарекоха репортерите. Бебетата участваха в реклами, позираха за снимки във вестниците и всяка следваща година по телевизията излъчваха специален репортаж от рождения им ден. Бяха известната Седморка на Девън.
Но не и Трейси Девън. Тя не беше включена в онези репортажи. По мнението на Аманда това не беше изненадващо. Та кой ще иска да гледа зубър като Трейси по телевизията?
Тогава Аманда осъзна какво всъщност я дразнеше — фактът, че Трейси нямаше причина да бъде загубена. Нямаше причина да се облича толкова безвкусно или да е толкова неспокойна. Защо не се защитаваше? Защо понасяше всички заяждания, които другите сипеха върху й? Тя бе нещо повече от смотана — беше пъзла, която никога не отвръщаше на удара, никога не се и опитваше. Беше истинска, пълна, абсолютна загубенячка…
Аманда усети как челото й се изпъстря с капчици пот. Отново се претовари. Така нямаше да стане. Не можеше да позволи на Трейси да я притесни. Всички други просто я пренебрегваха, защо тя не успяваше?
Налагаше се да се успокои или никога нямаше да заспи.
Най-сетне потъна в сън. Когато отново отвори очи, през прозореца нахлуваше слънчева светлина… а това беше странно, защото майка й винаги я будеше, щом влезеше да отвори кепенците на прозорците в стаята й. Ала сега в стаята нямаше никого…
Аманда примигна. Къде се беше дянал балдахинът й? Защо виждаше тавана? Да не би да беше паднала от леглото? Това легло не беше като нейното — беше по-твърдо. Щом погледът й започна да се избистря, първите приливи на страх я заляха. Забеляза скрина срещу себе си. Беше жълт, не розов. И какво правеха тук тези завеси на цветя, дръпнати настрани от прозорците й? Не… не нейните прозорци. Не нейната стая.