— Ъ-ъ-ъм… просто исках да ти кажа „здрасти“.
Другата-Аманда я зяпна изумено. Сетне се обърна към Бритни, извъртя очи и каза:
— Хайде да тръгваме.
Аманда-Трейси се разочарова, но се почувства и облекчена. Онова определено бе неподправеното поведение на Аманда. Както и беше очаквала — двете с Трейси не си бяха разменили телата, ала си беше хубаво да получи доказателство. Сега нямаше нужда да се тревожи, че Трейси може да говори глупости, да се държи смотано или по някакъв друг начин да развали репутацията й.
Училищният звънец би, подсещайки, че на учениците им остават само две минути до влизането в класните стаи. Тогава на Аманда й просветна, че въобще не знае къде трябва да иде Трейси.
Зарови из раницата на Девън и извади една папка класьор — ето това не я изненада. Аманда не беше виждала такава папка от началното училище. Всички в гимназията ползваха тетрадки със спирала по една за всеки предмет. Обаче за неин късмет от вътрешната страна на корицата Трейси си беше залепила програмата на часовете. Нейната класна стая се намираше в другия край на сградата, на втория етаж.
Забърза по скорострелно опустяващия коридор. Тъкмо изкачи наполовина стълбите, когато заби и последният звънец и тя затича с все сила. „Гадост!“ В този час учителите поименно проверяваха учениците и вдигаха врява за закъсненията, а последното нещо, което й се искаше, бе да привлича внимание към себе си.
Щом се прокрадна в стаята обаче, учителят дори не я погледна. Никой от останалите ученици също не я забеляза — поне докато не седна тихомълком на едно от празните места. Момичето пред нея се обърна и рече:
— Това е чинът на Хедър.
— Съжалявам — отвърна Аманда.
И й се прииска да се ритне — или още по-добре — да ритне ученичката, която я заговори. И какво, ако седи на мястото на Хедър? Хедър я нямаше. А и защо се бе извинила? Нима наистина се превръщаше в Трейси? Огледа се. Дали да рискува и да попита момичето къде седи Трейси по принцип? Не, не можеше да попита — щеше да бъде прекалено необичайно. А и момичето навярно и без това не знаеше къде седи Девън, защото никой не я забелязваше.
Премести се на другото свободно място и понеже никой не протестира, реши, че вероятно тъкмо то е мястото на Трейси. Явно всички вярваха, че тя е Трейси Девън, седнала на чина на Трейси Девън. Самата идея за това бе така ужасяваща, че Аманда пропусна да се обади, когато учителят викна името й.
— Трейси! — излая той. — Ти наистина си тук за моя изненада. Друг път отговаряй, като те повикам.
Класът се разхихика многозначително, сякаш това се случваше често.
— Съжалявам — отново повтори Аманда и се цапардоса наум, заклевайки се, че до края на деня няма отново да каже тази дума.
След проверката на присъстващите ученици последваха скучните съобщения по интеркома. Аманда се възползва от възможността да прецени положението си.
Очевидно бе, че това пътуване в чуждо тяло бе различно от предходните. Никога досега не бе прекарвала толкова време в чуждо тяло. Но пък от друга страна, предишните преживявания не бяха еднакви като продължителност — някои се бяха случили едва за секунди, а други — за цели часове. И в края на краищата тя винаги се беше прибирала при себе си. Все още не се тревожеше.
Но нещо друго я притесни, нещо, за което никога преди не се бе замисляла. Когато се преместваше в тялото на друг човек, то къде отиваше той самият? Споменът за превръщането й в старата жена й бе подсказал как се държеше втората Аманда — като робот, програмиран да бъде Аманда. Ала къде бе Трейси?
— Ей, глупачке, звънецът бие.
Тя отправи празен поглед към момчето, минаващо покрай чина й, и осъзна, че проверката е приключила. Скочи и грабна раницата си. „Стегни се“, напомни си. „Може би ще ти се наложи да изглеждаш като Трейси за известно време, но не се налага да бъдеш Трейси.“
Следващият час на Трейси бе математика, а Аманда не беше силна по този предмет. Девън беше при същия учител, при който бе и Аманда, и двете учеха по един и същ учебник, но класът на Трейси изоставаше два дни с материала. А това си беше готино — поне веднъж Аманда знаеше отговора на уравнението, което учителят пишеше на дъската. Когато той попита какъв трябва да е резултатът, Аманда вдигна ръка.
Преподавателят огледа класа.
— Никой ли не иска да се опита?