Когато Сирра влезе в помещението, Делани видя, че приятелката й действително не си е доспала. Лицето й беше отслабнало, косите й бяха не вчесани.
— През вчерашната нощ пресметнах на компютъра милиард варианти и нито един от тях не обяснява нищо. Каква ти рационалност!
Делани се усмихна. За първи път от много дни насам, тя усещаше радостна възбуда.
— Няма да издържа повече от две минути и ще заспя — рухна Сирра в креслото.
— Мисля, че това ще те разбуди — натисна Делани копче от клавиатурата на компютъра и пред нея възникна изображение.
Сирра се наклони напред.
— Какво е това? Като че ли е хляб, но има и още нещо.
— Сирене — натисна Делани пусков бутон, като с едно око следеше брояча на кадрите. — Гледай внимателно.
— Къде е това? — повтори Сирра и поклати глава в знак на недоумение. — Защо осветлението е така слабо?
— Ремонтен вход.
— Там няма следящи устройства. Робот ли предава образа?
— Не. Камера, която монтирах за пряко предаване към нас. А сега, внимание!
Те се втренчиха в екрана.
— Ето! — възкликна Делани.
От едната страна на ремонтния вход се подаде навън тъмен силует, хвана късче хляб и изчезна.
— Що за дявол? — стисна Сирра краят на масата, почти допирайки лице до монитора, а Делани дори не бе забелязала, кога тя бе скочила от креслото си.
— Почакай, това още не е всичко.
Този път то се движеше по-бавно. Съществото се оказа близко до камерата, но не беше на фокус. То закри обектива и екранът потъмня от нещо черно и непонятно. След това нещото се обърна и се изгърби, над продуктите, като остана тъмно и неясно. Но след това се изправи, сграбчило останалото парче хляб със сирене и погледна в камерата, сякаш усетило, че някой го гледа. За миг осветяването стана идеално: изображението придоби отчетливост и те забелязаха очите на съществото и голямата му кръгла глава. То имаше къса и дебела шия. Мъхнатите му ръце завършваха голи китки и пръсти, върху които се забелязваха малки нокти.
Съществото отново изчезна.
— Това… това гном ли е? — запелтечи Сирра.
— Не, мишка — засмя се Делани. Вероятно пра-пра-дядо й е бил мишка.
— Какво говориш! Та то е високо не по-малко високо от фут и половина — тикна Сирра пръст в монитора, на който Делани беше върнала изображението на лицето в тъмнината и ръцете, обхванали хляба със сиренето.
— Анализирах всички данни, които вчера беше събрала. Липсваха каквито и да са свидетелства. Никакви намеци за увеличено потребление на въздух, храна и вода. Нищо не подсказваше, че на борда на космолета се намират чужди същества, а бе очевидно, че ние не сме сами. И знаеш ли кой беше общия знаменател, който присъствуваше във всички мои безуспешни търсения?
— Не — отвърна с недоумение Сирра.
— Компютърът! Всичките ми въпроси преминаваха през него. Търсенията се провеждаха чрез компютъра. Данните за стълкновението се оказаха решаващи. Моите изчисления, които направих независимо от него, показваха реалната сила на удара, предизвикал пукнатините, докато неговите бяха със занижени стойности, но той упорито ми ги представяше отново и отново. Компютърът сякаш не искаше да открием пукнатината.
— Нима мислиш, че той е създал гномовете?!
— Да. От яйцеклетки на мишки. В криогенната зала намерих празни капсулки. Когато предоставих на компютъра доказателствата, от него се посипаха дузини блокирани файлове. Пълна програма за тяхното оперативно изваждане от достъп. В дълбочината на шахтите за обслужване, достъпни за роботите, където ние почти не надникваме, сигурно е бил създаден развъдник за гномове. После всички данни са били подправени, за да се скрие тяхното съществуване.
Сирра се отпусна на стола си. Погледът й блуждаеше някъде встрани. Делани се досети, че тя не намира нужните думи.
— Но защо му е притрябвало на компютъра… — запъна се Сирра. — Почакай за секунда, дай да помисля. Вероятно той е изчислил възможността за именно такава ситуация, в която се оказахме, когато енергията се изключва напълно. А на него му е дадена възможността за вземане на самостоятелни решения, без наше вмешателство. И е решил, че се изисква винаги бодърствуваща, надарена с интелект работна сила — засмя се тя. — Компютърът не е сгрешил. Сега сме живи защото гномовете са запълнили пукнатината с пластмаса. Господи, това е великолепно! Как мислиш, дали те са умни? И как той се свързва с тях? Биолозите ще полудеят от възторг! Каза ли вече на Ямасита? Нямам търпение да видя лицето му. И след като няма нищо свръхестествено, вече мога да се наспя.