Непознатият се изсмя кратко:
— Значи си ме чула. Трябваше да се сетя, че един вестоносец ще бъде нащрек. Това е добре. — Тъй като Нарин не отговори, той продължи: — Не искам да ти сторя нищо лошо. Казвам се Данет, Съветник на Господаря Линдаз — той замълча. — Може ли да запаля свещ?
Нарин се поколеба.
— Върви напред! Бавно! — тя също се мръдна.
Мъжът измъкна нещо изпод плаща си, след това се наклони и го сложи на пода. Нарин чу щракане на огниво. Изглежда беше донесъл своя свещ. Тя леко извърна глава, за да не я ослепи внезапната светлина.
Запалената свещ, поставена в сребърен свещник, освети къдрокос младеж, обгърнат в широк плащ. Той се изправи със свещника в ръка и се обърна към Нарин. Тя мръдна отново. Като забеляза ножа в ръката й, той пак се засмя.
— Виждам, че си подготвена по-добре, отколкото предполагах. Освен… — той млъкна и й хвърли изучаващ поглед — външния ти вид. Може би искаш малко време да се облечеш?
Тя изведнъж осъзна, че долната риза е единственото й облекло и заговори по-рязко, отколкото имаше намерение:
— Не съм свикнала да приемам неканени гости, съветнико.
— Не, разбира се. Извинявам се — той бързо се обърна гърбом. — Моля те, не се обиждай.
Нарин припряно навлече туниката си, като не го изпускаше от очи.
— Можеш да се обърнеш!
Данет се изви с лице към нея.
— Отново в напълно благоприличен вид, ммм? Колко жалко. Май предпочитам предишното ти облекло.
— Аз съм вестоносец — отсече Нарин.
— Вярно. Но и жена, въпреки че туниката ти скрива това — и гой се усмихна в отговор на възмутеното изсъскване на Нарин. — Но по-добре да мисля за теб като за вестоносец, още повече, че постоянно ми повтарят, че трябва да се държа както подобава на съветник. Към въпроса, Нарин от Калинден.
Усмивката изчезна от лицето на Данет. Той бръкна в джоба на дрехата си под плаща и извади малка кожена торбичка.
— Ти тръгваш за Ануей след няколко часа. В тази торбичка има един пръстен, който трябва да потегли с теб. След като предадеш доклада си на Негово Величество Господаря и неговите съветници, трябва да връчиш лично този пръстен на един воин на име Бен Хадар.
— Наистина ли? — попита Нарин. Въпреки че посещението му в стаята й беше със сигурност нередно, в молбата му нямаше нищо необичайно. Вестоносците често носеха малки послания между градовете, такива като отличителни пръстени или печати, по заповед на някой от Господарите, или предмети, които бяха всъщност по-щедро, но дискретно заплащане за вестоносеца.
— Наистина — очите на Данет като че ли премигнаха в отблясъка на свещта.
— И защо трябва да направя това, съветнико? — поиска да знае Нарин.
Тя никога не се бе интересувала от евентуални допълнителни възнаграждения и ако това идваше от страна на Линдаз… За нищо на света не би направила услуга на този тип!
— Защо?! Нима вестоносците питат защо, щом заплащането е достатъчно?
Сега нямаше съмнение — очите му премигнаха. Нарин се изненада, че той беше по-скоро развеселен, отколкото ядосан от нейната враждебност. Това донякъде намали раздразнението й от неговия заповеднически тон.
— И кой — попита тя по-спокойно — изпраща този пръстен?
— Аз, разбира се! — Данет вече открито се смееше. — Не стоя ли пред теб именно аз, Данет?
— Значи Линдаз не е… — думите й заглъхнаха недоизречени. Това вече беше напълно недопустим въпрос за вестоносец.
Внезапно лицето на Данет светна, защото разгада съмненията й.
— Не, Линдаз не знае нищо за пръстена и разчитам на теб, че той ще продължи да бъде в неведение по този въпрос — и той протегна към нея торбичката.
Без да се колебае повече, Нарин я взе и я пусна в един специален джоб, зашит от вътрешната страна на туниката й. Всичко, което се вършеше зад гърба на Линдаз и против неговата воля, дори нещо толкова незначително като тайно предаване на пръстен, тя би подпомогнала с удоволствие. Нарин отдаде поздрава на вестоносците, като докосна с пръсти чело, и рече просто:
— Ще бъде направено както искаш, съветнико!
За пръв път лицето на Данет помръкна:
— Не, вестоносецо, не както аз искам. Нека се надяваме, че боговете са благоразположени към нас и че ще имаме късмет.
Беше още тъмно, когато Торк почука на вратата на Нарин, за да я събуди. Изненада се, че я завари вече облечена.
— Нетърпелива си — отбеляза той.
— Трябва да мисля за съдбата на моя град, вестоносецо Торк — каза Нарин с достойнство. Одобрението, изписано на лицето му, я стопли.
— Донесох ти лека закуска, вода за из път и малко допълнително сушено месо. Не е много, но ще ти е необходимо.