Той ги погледна, сякаш ги предизвикваше да му отговорят.
— След Равелат Линдаз започна да се вслушва в предложенията на неговата Лейди. Аз се бих в три нападения срещу други градове. Всичките бяха успешни. Не можех да преглътна мисълта за още едно, и то под ръководството на Ксиант. — Когато никой не промълви нито дума, Пардрейк сви рамене, после се обърна и постави сабята на масата. — Колкото и да мразя жена му, никога не бих въстанал срещу Господаря на моя град, никога.
Тишината натежа, звънтяща като опънато въже. Най-накрая Нарин пристъпи към Пардрейк:
— Ти си начело на група, която ще нападне двореца, аз ще ви водя.
Пардрейк срещна спокойния й поглед, очевидно несигурен в това, какво да отговори.
— И Са… лечителят и аз също ще ви придружим — допълни Джеръл, като пристъпи в стаята. Сантар остана на входа, мълчалив и напрегнат.
— Твоята помощ, вестоносецо, е добре дошла — каза най-накрая Пардрейк. — Гравнар ще води друга група и затова се нуждаем от някой, който добре познава двореца — погледът на Пардрейк прескачаше от Нарин към Джеръл и обратно. Ръцете му спряха да галят сабята. — След четири часа тръгваме за двореца — каза той най-накрая.
Вятърът беше станал още по-силен и режещ. Нарин едва можеше да гледа. Вниманието й бе съсредоточено върху вратата, където току-що бяха изчезнали Пардрейк и още петима мъже от групата му. От тях нямаше знак, което означаваше, че още не бяха стигнали до тайния тунел, който щеше да ги отведе в двореца. Тя дръпна зелената лента на ръката си, която показваше, че е от въстаниците. Беше твърде силно завързана, но сега нямаше време да я завързва отново. Нарин погледна към небето над главата й, пълно със звезди. Брилянтната водеща светлина все още не беше се спуснала до мястото си до полярната звезда, което щеше да послужи като сигнал за групите, които сега бяха разпръснати из града, за да започнат нападението. Навярно оставаха още около двадесет минути.
Нарин погледна назад към Джеръл, Сантар и останалите двама войници. Джеръл беше единственият, който наблюдаваше улицата.
Той беше застанал пред нея. Лицето му изглеждаше като тъмна маска в още по-тъмната нощ. Нарин не можеше да види чертите му, но можеше да долови загрижеността му. Тя мълчаливо протегна ръка към него. Искаше да го докосне и от този допир да получи увереност. От усещането на тялото му, от топлината и мощта, от мълчаливата му сила.
Когато усети докосването й, Джеръл покри малката й ръка със своята. Пръстите й бяха студени и той можеше да почувства лекото й треперене под напора на неумолимия вятър. Той нежно потри ръката й с дланта си, опитвайки се да я стопли.
За първи път от много години той усещаше вкуса на страха. Не страх за него самия, а за нея. Тя нямаше никакво оръжие, освен ножа си на вестоносец, който Гравнар й бе подарил. Съвсем скоро те всички щяха да се изправят срещу тежковъоръжени, добре обучени войници, които нямаше да се поколебаят да я разсекат, както биха направили с всеки друг техен противник.
Макар да знаеше, че трябва да мълчи, Джеръл почти бе готов да изрече с думи топлината и любовта, които го изпълваха. Единственото, което го спря, бе лекото изсвирване на Пардрейк — сигнал, че трябва да тръгват.
И петимата бързо пресякоха пустата улица и се шмугнаха във въображаемата безопасност на отсрещната сграда, а после, без да говорят, последваха Пардрейк през претъпкания магазин на търговец на платове към задния му склад. Единствената свещ, която държеше единият от мъжете, хвърляше толкова слаба светлина, че Джеръл едва можеше да различи внимателно наредените на купчини платове, които заобикаляха отворена врата, водеща някъде под пода. Преди да тръгне по стръмните стъпала той се увери, че Нарин го следва плътно, с кама в ръката.
Те не срещнаха особени трудности, докато преминат през подземния тунел. Трудно се оказа преминаването през тежката дървена врата на другия му край.
— Няма да можем да се промъкнем — изпъшка един от калинденските войници след няколкоминутни безплодни опити. — Или е барикадирана, или е спуснато резето, или и двете. Не можем да преминем.
— Трябва! — настояваше Нарин, като се опитваше да види нещо покрай един от маткасенските войници, който стоеше пред нея.
— Нямаме време да се връщаме.
— Тогава как ще го направим? — промърмори трети, който също беше опитвал да отвори вратата.
— Нека да опитам.
Нарин се обърна да погледне зад себе си, несигурна кой бе изрекъл думите. Беше Сантар. В неясната светлина от свещта лицето му изглеждаше заплашително бледо.