Той не изчака да получи разрешение, просто си проправи път към вратата и веднага започна да реже по дървото с късата си кама.
Вратата леко се разклати под напора му, после дървото се пропука. Сантар се протегна и дръпна тежката летва, която блокираше входа. Даже и след това кутиите и балите, които бяха струпани от другата страна, все още продължаваха да им пречат да отворят докрай останалата част от вратата.
Сантар, подпомогнат от Джеръл, притисна вратата и най-накрая успяха да я отворят толкова, че да могат да се промъкнат. Той мина пръв, последван от двама войници. Нарин се беше приготвила да мине първа, но Джеръл се промуши през отвора преди нея. От тъмното зад вратата Нарин чу проклятия, а после ужасяващия трясък от преместването на това, което е било натрупано в стаята. Пардрейк изпсува и после си проправи път със свещта в едната ръка и със сабята си в другата. Нарин бързо се промуши през отвора преди някой друг да успее да я измести отново.
Въпреки че Пардрейк се беше качил върху купчина кожи, за да може да освети по-голямо пространство със свещта, извиващите се сенки и заплашително нахвърляните бали и кутии правеха склада място опасно за преминаване. Докато останалата част от групата им си проправяше път през отворената врата зад гърба й, единственият избор на Нарин беше да пропълзи над и около препятствията, доколкото можеше.
Тя намери Сантар и Джеръл от другата страна на стаята, опитващи се да отворят вратата към другата зала. Те се хвърлиха през нея, сабите им бяха извадени от ножниците, готови за съпротива. От другата страна нямаше никой. В една противоположна стая вляво мътната светлина на прозорче осветяваше пукнатина в стената, в която имаше стълба, водеща навярно към горните етажи.
— Вестоносецо! — Пардрейк махна към стълбите. — Къде е най-вероятно да държат Джаспериан? Мислиш ли, че можем да преминем по-нататък в залата, без да ни забележат?
Нарин бързо премисли възможностите, после поклати глава отчаяно.
— Би могъл да бъде навсякъде. В неговите стаи, в килиите най-долу… Дворецът е голям…
Пардрейк се поколеба само за секунда.
— Ясно. Тогава ни води към стаите му. Ще започнем оттам.
Нарин кимна и тръгна към стълбите. Те бяха стигнали до втория етаж, когато до тях стигна шумът на далечен бой. Тя се поколеба, като се опитваше да определи местоположението на биещите се по смесените шумове, които се чуваха над тях.
— Бият се на главния етаж. Почти съм сигурна! — извика тя.
— Няма значение — Пардрейк й махна да продължи. — Първо трябва да намерим Ксиант, защото тя ще се опита да се измъкне колкото се може по-бързо от опасността.
Нарин го погледна замислено, после кимна и се отправи още по-бързо нагоре. При всяка стъпка тя усещаше присъствието на Джеръл зад себе си, толкова близко, като нейна собствена сянка, но далеч по-желано.
И с всяка стъпка нарастваше напрежението й, докато всеки нерв от тялото й започна да трепери. Ксиант държеше Джаспериан. Без съмнение тя знаеше, че се опитват да я атакуват. Нищо не можеше да я спре да убие Господаря на Калинден, особено ако собствената й безопасност беше застрашена. Но къде ли би могла да се скрие в този огромен дворец?
Нарин внезапно се спря, поразена от неочакваната мисъл. Към какво се стремеше най-много Ксиант? Власт! А къде беше центърът на властта в двореца, ако не в приемната? Точно там стоеше тронът на Господаря, физически символ на властта и влиянието, към което Ксиант се стремеше толкова отчаяно.
— Зная къде са Ксиант и Джаспериан! — извика тя, като внезапно се завъртя.
— Но…
— Как можа…
Нарин не обърна внимание на въпросите на Пардрейк и Джеръл и на обърканото мърморене на останалите.
— Последвайте ме!
И без да се обърне, за да провери дали я следват, тя се понесе обратно по пътя, откъдето бяха дошли, с камата на вестоносец в ръка, готова за бой.
Малка стълба. Къса зала, отново друга стълба, този път по-широка и по-добре осветена. След това открита тераса отляво към главната зала и още шум от бой.
Нарин направи още две стъпки наляво и Джеръл рязко я дръпна.
— Къде отиваш? — попита той остро.
— Главната зала! — Нарин се бореше да се освободи от хватката на ръката му, но не успяваше.
— Това е мястото, където тя ще го заведе. Тя иска власт и превземането на Калинден ще изглежда по-легално, ако Джаспериан й даде пръстена на владетел там, в главната зала.
— Но залата не може да се защитава лесно и при това вече я атакуват — протестираше Джеръл.
— Тя е права! — внезапното намръщване на Пардрейк беше заплашително в яростта му. — Ксиант не се интересува дали стотици нейни войници ще загинат, за да я защитят, стига тя да получи това, което иска.