Джеръл замахна отново над главата на Сантар, после се обърна да посрещне атаката на мъжа, с когото се беше бил преди това. Преди първият страж да може да се възползва от объркването, Нарин сграбчи сабята на Сантар и замахна към краката на стража. Мъжът се сви от болка, когато острият връх мина през мускулите на бедрото му. Той се свлече почти на една крачка от тях.
— Вратата! — Нарин крещеше на Джеръл, като се опитваше с една ръка да вдигне Сантар на крака, а с другата сочеше към вратата.
Джеръл погледна към посоката, която сочеше Нарин, кимна веднъж, после отново се обърна настрани, за да избегне поредното нападение.
В същото време Сантар вече се беше изправил на крака, нестабилен и клатушкащ се, но все пак в състояние да се движи сам. Нарин издърпа ранената му ръка над рамената си и като полу го носеше, полу го влачеше, го поведе към вратата.
Под натиска на Джеръл, Пардрейк и другите, маткасенските войници бяха започнали да отстъпват. Това отдръпване даде на Нарин ценното време, от което се нуждаеше, за да може да се премести с тежкия товар, после отвори вратата и придърпа Сантар през стаята до един стол. През високите прозорци влизаше достатъчно светлина от изгряващата луна и осветяваше пътя.
Докато тя поставяше Сантар върху стола, Джеръл скочи през вратата и я затръшна под носа на един преследващ го маткасенски страж. Само за секунди той затвори вратата, после плъзна пред нея един тежък стол.
— Това ще издържи ли? — попита Нарин.
— Достатъчно дълго — Джеръл прекоси стаята и стигна до тях с няколко скока. Погледът му скачаше от нея на Сантар, после на ранената ръка на Сантар.
— Колко е тежка раната?
— Лоша, но не фатална.
— Ще оживея — независимо от голямата болка устата на Сантар се изкриви в ядосана самоирония. — Виждал съм достатъчно подобни рани в последно време, така че знам.
Джеръл се наведе над брат си:
— Ти пазиш пръстена, нали? Ще те прехвърлим, ще те поставя при медицински условия…
— Не! — Сантар започна да става от креслото, прехапа устната си от болка и се отпусна обратно, като клатеше глава. — Не. Вие имате и други задължения. Ксиант… — той вече се задъхваше от усилията, които му бяха нужни, за да говори. — Аз ще се оправя. Ти можеш да се върнеш…
Джеръл се колебаеше и на Нарин й се наложи да прехапе собствената си устна, за да не започне да протестира.
— Той ще живее! — искаше й се да извика.
Те се намираха само на около сто метра от входа към главната зала. Във времето, което губеха да се мотаят около Сантар, Джаспериан можеше да бъде убит, ако вече не беше мъртъв.
— Тръгвай. Сега — гласът на Сантар беше слаб, но командният му тон нямаше как да бъде сгрешен.
Джеръл отново се поколеба малко преди да кимне в съгласие. Той бързо развърза зелената лента на Сантар, после и своята.
— Ето, можеш да ги използваш, за да спреш кървенето.
Сантар слабо се засмя.
— Кой е тук лечителят?
Нарин не можеше да понесе по-нататъшното забавяне, обърна се и тръгна към огромните драперии, които висяха на отсрещната страна на залата. Тя вдигна ъгъла на тежкия плат, после се промуши покрай стената в тъмнината, докато ръката й опипом намери скритата врата.
Тя все още се опитваше да се справи с дръжката, когато Джеръл се присъедини към нея.
— Вратата се отваря зад други драперии в залата — каза тя. — Мястото ще бъде на около стотина метра от дясната ни страна. Очаквам те да са точно там.
— Много добре. Ще те следвам.
— Съгласна.
Нарин се надяваше гласът й да съдържа повече увереност, отколкото тя всъщност изпитваше. Какво щеше да стане, ако в залата имаше дузина стражи? Какво, ако Джаспериан бе вече мъртъв? Какво, ако хората на Пардрейк и другите нападатели загубеха? Какво, ако…?
Тя отхвърли страшните мисли. Твърде късно вече беше за „ако“.
— Ще оставя тази врата притворена, в случай че ни се наложи да бягаме.
Нарин бавно дръпна вратата, като внимаваше да не вдига шум. Драперията щеше да заглуши слабия шум, но откъде можеше да знае човек колко близо от другата страна можеше да има страж?
Много внимателно Нарин се плъзна през отворената врата. За нейно облекчение драперията висеше на много по-голямо разстояние от стената, отколкото тя си беше представяла преди това, което значеше, че има повече място и по-малка възможност някой да усети движенията им.
Бледа светлина се промъкваше покрай краищата на драперията: Сигурно Ксиант не беше сметнала за необходимо да осигури повече светлина. Сенките щяха добре да им послужат.