Понякога нощният вятър се укротяваше, но това не беше на добре, защото сутринта тежка гъста мъгла се спусна от върховете, обгърна всичко и заличи едва забележимата следа от пътеката. През нощта Нарин напредваше бавно, но поне бледата лунна светлина й показваше пътя. Сега всичко изчезна в непрогледната мъгла. Въпреки че щеше да загуби много време да чака вдигането на мъглата, ако продължеше да върви нататък, можеше да загуби всичко, включително и живота си.
С примирение, придобито от тренировките и напълно неприсъщо на натурата й, Нарин извади покривалото от граклова кожа и се сви в една ниша, която откри наблизо, за да изчака вдигането на мъглата.
Проклета мъгла, помисли Джеръл, като напразно се опитваше да различи нещо в непрогледното пространство пред себе си. Може би Норваг все пак беше прав. Ракин и Борлат се върнаха в лагера, за да одерат първия древон, който той уби. Сега беше сам в планината сред непрогледната мъгла. А някъде съвсем близо се спотайваше ранен древон, който щеше да направи всичко възможно да го убие, ако само го усетеше къде е.
Явно беше късмет да открие древон толкова ниско в планината. Той беше довел двамата си спътници, с цел да ги убеди, че е тръгнал на лов и за да не задават въпроси беше принуден да убие поне един древон. После сякаш за пълно потвърждение на версията му, се натъкна на втори, съвсем недалеч от лагера.
Тогава късметът му, ако въобще можеше да бъде наречен така, му изневери. Стрелата му само рани животното, но не го уби. Въпреки че древонът се втурна между скалите с агонизиращ рев, Джеръл знаеше, че той не е ударен смъртоносно — малкото кръв, която откри, го потвърждаваше. А раненият древон винаги се връщаше, за да нападне своя преследвач, ако беше по силите му. Това беше едно от малкото неща, както му бяха казали, което можеше да бъде предвидено при лова на диви зверове.
Джеръл проследи животното и единственият му помощник беше слабият вятър, който сякаш го тикаше напред. Но колкото по-високо се качваше, толкова вятърът ставаше все по-слаб. Мъглата се спусна и по този начин помогна на древона — животното родено сред тези скалисти височини и надарено с изключително остро обоняние.
Джеръл се колебаеше между две еднакво неразумни възможности — да продължи нагоре или да се опита да намери обратния път към лагера. И в двата случая рискуваше — или да се срещне с ранения древон, или да попадне в някоя от клопките на планината. Един или два пъти мъглата леко се вдигна, но само за миг. Той все още не можеше да различи нищо на разстояние по-далеч от една протегната ръка.
Изведнъж чу рязкото като кашлица изсумтяване на древона. Отдалеч, в защитения лагер или съпровождан от двама силни мъже, този звук се струваше смешен на Джеръл. Но сега, толкова близо до раненото и разгневено животно, последното, което би помислил, е, че нещо е смешно.
Здраво сграбчил копието си, Джеръл бавно пристъпи напред по обгърнатата в мъгла пътека. Той щеше да се чувства много по-добре, ако главното му оръжие беше нещо мигновено и изцяло разрушаващо, вместо тези примитивни съоръжения, но беше обещал на Норваг…
Джеръл не беше се придвижил много напред, когато чу звук, който съвсем не бе очаквал — вик на изплашено човешко същество.
Джеръл се втурна напред, но се спъна в един камък, чиито очертания не беше видял. Той изруга. Нямаше да може да помогне много на другия човек, който и да беше, ако си счупеше крака поради собствената си глупост. Вече по-внимателно, като използваше копието, за да пробва терена пред себе си, Джеръл се придвижи отново напред.
Някъде пред него древонът отново се изкашля, след това звукът се сниши и премина в болезнено разгневен вопъл, който накара Джеръл да потръпне. Човешкият вик не се повтори.
Пътеката, която Джеръл едва виждаше, го отведе до струпана купчина от огромни камъни и там изчезна. Той замръзна в несигурност, докато не осъзна, че пътеката извиваше по-скоро по склона на планината, а не продължаваше през нея.
Древонът пак се изкашля. Този път звукът сякаш идваше току под мястото, където бе спрял Джеръл. Той пристъпи напред внимателно. Така му се струваше или наистина мъглата леко се разсея?
Още няколко крачки и ясно се видя, че древонът се намираше на нещо като открито място точно отдолу. Джеръл чуваше как животното сумтеше и скимтеше, въртеше се напред-назад, гневно и ядосано. Явно не беше усетило близостта на Джеръл — поне за момента.
Ограничената видимост не оставяше избор на Джеръл. Преди всичко трябваше да разбере къде се намира другият човек.