Нарин ужасено разглеждаше камата.
— Джеръл, отровна е!
— Зная. Трябва да го кача на кораба. Той е изключил собствената си компютърна връзка, глупака му с глупак — говореше Джеръл през стиснати зъби. Той посочи към тежката гривна върху дясната китка на Сантар.
— Поне си е оставил записващото устройство.
— Мъртъв ли е? — думите бяха изречени меко, натежали от жал.
Нарин се обърна и видя Джаспериан изправен зад нея, очите му бяха вперени в Ксиант и Сантар. Той изглеждаше остарял, прегърбен от ужаса на това, което се беше случило, и от това, че не бе успял да го предотврати.
— Не е мъртъв, но е ранен много лошо.
Джеръл вдигна Сантар на ръце и се изправи. Главата на младежа падна назад. Дясната му ръка висеше изкривена.
— Трябва ми помощ.
— Да, разбира се. Моите… тези мъже могат да помогнат. Моят личен лекар е в двореца…
Гласът на Джаспериан затихна. Очите му се отпуснаха. Нарин едва успя да чуе последните му думи.
— Така е — Джаспериан пошепна почти на себе си. — Ако не е вече мъртъв, както много други.
— Не. Аз зная друг… — Джеръл погледна към Нарин, едната му вежда бе въпросително вдигната.
Тя поклати глава, разбирайки добре това, което той не се осмеляваше да изрече. Сега, когато Калинден беше в безопасност, тя внезапно се отпусна изтощена. Джеръл щеше да се върне, но поне засега тя имаше свои задължения. Трябваше по някакъв начин да намери сили да издържи следващите няколко часа. Бъдещето щеше да се погрижи само за себе си.
— Джеръл ще се справи добре, Господарю — каза тя, като дръпна настрани Джаспериан. — Вие имате много по-важни проблеми пред себе си сега.
— С ъгъла на окото си тя видя как Джеръл се скри зад драперията, която единият от войниците беше отдръпнал.
— Аз… — Джаспериан се поколеба, погледна към мъртвото тяло на Ксиант.
— Знаеше, че аз я желаех. Казах й го преди много години. Може би… ако аз бях…
— Тя е мъртва, Господарю. Оставете я да почива — Нарин знаеше, че в гласа й липсва уважение. Но точно сега това не я интересуваше.
— Елате — каза тя, като поведе Джаспериан към чакащия Пардрейк и войниците му. — Градът все още се нуждае от защита и някой трябва да се бие с диваците.
Джеръл отвори вратата с рамо и стъпи върху покрива на двореца. Въпреки че върху източното небе се виждаше лек сив пръстен, нощта все още оставаше пълна господарка и върху небето сияеха облаци от звезди сред изчезващата светлина на пълната луна.
Трябваше му съвсем кратко време да открие Нарин, която стоеше до стената, заобикаляща края на покрива.
Сигурно беше чула приближаването му — той не беше се постарал да се движи тихо или да прикрие шумовете от стъпките си върху камъка, но Нарин нито се обърна към него, нито проговори. Просто стоеше там, свита до стената и загледана над покривите на Калинден.
Джеръл се спря само на няколко сантиметра от нея. Той не се опита да я докосне, но ръцете му, цялото му същество изгаряха от желание да го направят. Единствената й реакция на близостта му беше, че тя придърпа още по-плътно наметалото си.
Страх и загриженост внезапно стегнаха стомаха му. Той я губеше.
Когато се беше съгласила да се присъедини към него, тя беше беглец от града си, отчаяна и обезверена. Сега всичко се беше променило. Той винаги можеше да я намери — даже и сред объркването долу в залата всички хора знаеха къде е Шестият вестоносец. Те бяха възхитени от усилията й да спаси Калинден. Разказите за заплахите срещу нея бяха придобили мистични размери.
— Виждал ли си някога, във всички твои пътувания, град, толкова красив, колкото Калинден? — гласът на Нарин беше нисък, почти шептящ, но всяка дума стигаше до слуха му толкова болезнено, сякаш тя крещеше. Джеръл впери очи в сенчестите сребристи очертания на Калинден. Даже и сега, омекотени от лунната светлина и тъмнината, очертанията на града бяха остри, приличащи на планините, които го заобикаляха.
И все пак той не можеше да отрече, че имаше някаква жестока красота в тази сцена. Дори ако това беше единственото нещо, което човек е виждал.
— Ти обичаш този град — каза той. И това не беше въпрос.
Нарин бавно кимна, очите й продължаваха да са вперени в града пред нея.
— Да, това е моят дом.
Ако той можеше да види поне за миг лицето й, да разбере какво мислеше. Може би щеше да я накара… Единственото, което трябваше да направи, е да постави ръцете си върху раменете й.