Не можеше да я докосне. Не се осмеляваше, точно защото твърде много го желаеше.
— Как е брат ти? — В гласа й нямаше и намек за това, което чувстваше в момента.
— Ще оживее, но поне още няколко дни трябва да остане в медицинския изолатор. Отровата се оказа бавно действаща, но смъртоносна.
Тишината между тях натежа и стана напълно осезаема.
Дали брат му не беше една от причините тя да е толкова далечна? Нима грешките на Сантар, вредата, която, без да иска беше причинил на народа й, можеха да застанат между тях като невидима стена?
— Радвам се. Имам предвид, че ще живее — каза тя най-накрая.
Бавно се обърна към него, лицето й беше вдигнато към неговото. Даже и при бледата лунна светлина той можеше да види колко здраво бяха стиснати устните й.
— Това, което той направи, бе грешка. Той имаше задължения, дълг и отговорност, които е решил да пренебрегне. И много хора пострадаха заради него.
Джеръл се поколеба. Думите на Нарин бяха остри, безкомпромисни и все пак той беше готов да се закълне, че бе усетил зад тях неизречено съмнение, въпроси, които не бяха свързани със Сантар.
— Въпреки че това не го извинява, намеренията му са били добри — меко каза Джеръл. — Ако той не беше послушал сърцето си, ако не беше постъпил според собствените си разбирания за това кой е най-добрият начин да се направи нещо, да се живее…
Тишината отново натежа.
— Гравнар е мъртъв — каза Нарин. Думите й прозвучаха като изстрел. Устните й се стегнаха отново и той тежко преглътна. — Той загина при атаката срещу двореца.
— Съжалявам.
Не беше на място казано, но какво друго би могъл да каже? Без да мисли повече, Джеръл вдигна ръката си, за да я погали по бузата, и усети една сълза, невидима в тъмнината. Той нежно я избърса с пръстите си.
— Той беше мой учител, мой наставник — каза тя. Този път не направи усилие да скрие треперенето на гласа си. — Той беше мой приятел, беше ми баща, какъвто никога не съм имала. Аз… Аз не мога да си представя света без него.
Джеръл беше готов да я притисне към себе си, като предусещаше колко малко физически сили й бяха останали, но тя продължаваше да стои стегната, запазила болката само за себе си.
— Джаспериан ми предложи да стана Главен вестоносец.
Въпреки че се опита, Джеръл не можа да открие и следа от въпрос в думите й. Тя не търсеше съвета му. Тя просто му съобщаваше за решението си.
— Разбирам — Джеръл остави ръката си да падне от бузата й.
— Бях се надявала някога да получа правото да бъда Главен вестоносец. Това е всичко, за което си мечтаех от момента, когато Гравнар започна да ме обучава. Мен, безнадеждното сираче, недаващо обещания за способности.
Нарин се извърна от него и отново погледна града. Поставила ръцете си върху парапета, тя като че ли се страхуваше да изгуби връзката си с камъните на града, който толкова добре познаваше.
— Много хора зависеха от брат ти и той ги изостави. Има хора, които зависят от мен, хора, на които дължа всичко, което съм, всичко, което се надявах да бъда, и все пак…
Тя вдигна очи към звездите.
— Ти ми показа светове, за които не знаех, че съществуват. Предложи ми възможност да видя, да почувствам и да направя неща, за които никога не съм мечтала. Искам… — Тя рязко се обърна отново, сграбчи дрехата му, смачка кожата в юмруците си, като че ли се страхуваше, че може да изчезне. Лицето й бе вдигнато към неговото, тъмните й очи блестяха с непозната светлина. — Вземи ме със себе си — каза тя. — Сега, когато все още не съм се изплашила прекалено много, преди да съм намерила друга причина, която да ме задържа тук, още нещо, което съм длъжна да направя.
При първото рязко дръпване на дрехата му Джеръл беше поставил ръцете си върху нейните, за да се опита да я успокои. Сега ръцете му се напрегнаха, почти смачкаха нейните.
— Ти ще напуснеш Калинден, всичко, което познаваш, за да дойдеш с мен? — Джеръл едва говореше, без да е сигурен, че действително я е разбрал добре. Нямаше да бъде по-объркан, ако самият дворец се беше издигнал под краката му. — Защо?
— Защо? — Думите й бяха почти стенание. — Защото те обичам. Защото не мога да живея без теб. Защото не мога, няма да те помоля да изоставиш всичко, което познаваш, за да останеш тук, като знам каква жертва би било това за теб.
Тя го обичаше! Той не беше я загубил! Тя щеше да тръгне с него и… Радостта, която го обзе, го напусна по-бързо, отколкото бе настъпила.
Тя щеше да тръгне с него, но на каква цена? Години на съжаление и срам, че е изоставила града си в момент, когато той най-много се нуждаеше от нея. Безкрайни нощи да лежи до него със съзнанието, че е изоставила всичко, докато той не й беше дал нищо друго, освен несигурно съществуване без корени?