Но каква би била алтернативата? Да остане тук? В този изостанал свят на воюващи градове — държави? В тези загубени остатъци от Империята, които бяха отдалечени на хиляди, стотици хиляди светлинни години? Тук? Завинаги?
Джеръл вдигна очи към изгрева, който осветяваше хоризонта, без да е в състояние да се изправи лице в лице с несигурността и очакването в очите на Нарин.
Луната се беше почти скрила зад западните планини и звездите бавно изчезваха пред настъпващия ден. Това беше неговият дом, неговият живот. Той принадлежеше на онова пространство, на празната необятност на вселената, без да е свързан с тесните рамки на един свят, който е забравил миналото си. Необятната вселена беше негова. Какво би могло да се сравни с тази свобода? Какво би могло да го застави да забрави за нея?
Настоятелните опити на Нарин да си освободи ръцете го накараха да върне погледа си от звездите върху лицето й. Той ги пусна с нежелание, а после ги сви, почувствал студенина.
— Не — каза Джеръл много меко.
— Не?
— Не, няма да те взема с мен, защото аз ще остана тук с теб. Не мога да постъпя другояче.
Той вдигна ръцете си с дланите нагоре.
— Обичам те. Не мога да искам от теб да пожертваш всичко заради мен, а без теб… — Джеръл млъкна, опитвайки се да скрие треперенето в гласа си. — Не мога да живея без теб — простичко каза той.
Зората освети лицето й с розов блясък, който омекоти острите линии на деликатните й черти, но не можа да просветли тъмните сенки под очите й. Тези тъмни орбити, очертаващи лицето й вместо нормалния му светъл цвят, се бяха изгубили от обзелите я чувства.
— Но ти не можеш… Аз не мога да искам от теб… — Нарин заекна. — Това е абсурдно за теб.
Протестите й изведнъж престанаха, очите й се разшириха и устните й се отвориха, като че ли неочаквана мисъл бе й отнела възможността да говори.
Без да обръща внимание на въпросителния му поглед, Нарин се хвана за колана на туниката си и после с бързо движение на главата си дръпна верижката с компютърната връзка от врата си.
— Каква глупачка съм била — промърмори тя с очи вперени в сребърната кутийка върху ръката й.
— Но то не… Ние не…
Езикът облиза устните й с нежен жест, който предизвика рязка болезнена горещина у него. Тя се обърна, за да погледне към покривите на Калинден, които бавно изсветляваха от изгрева. Движението й я приближи до Джеръл толкова близко, че лесно можеше да я прегърне. Той принуди ръцете си да останат върху раменете й.
Даже и под тежките гънки на наметалото й той можеше да почувства енергията, която струеше от нея. Тя внезапно се разсмя и Джеръл не можа да издържи повече. С въздишка я придърпа към себе си.
Тя се завъртя в прегръдката му, лицето й се вдигна към неговото. Нарин все още държеше сребърната компютърна връзка, но Джеръл я почувства допряна до врата си, докато тя придърпваше с ръце главата му към себе си, към устните си, които се бяха разтворили в очакване.
— Обичам те — каза тя. Дъхът й стопли лицето му.
Устата на Джеръл беше само на няколко сантиметра от нейната, когато следващите й думи го спряха.
— Ще ми покажеш ли изгрева на твоя свят?
— Моят… но…
— Обичам те, Джеръл Бен Хадар. Твърде много, за да те окова тук, когато ти познаваш звездите.
— Но Калинден… Твоите хора… — Джеръл заекна. Той разглеждаше лицето й, като търсеше в израза й нещо, което да му помогне да я разбере. От очите й бликнаха сълзи, които затъмниха зеленото в тях, но той ясно виждаше, че това бяха сълзи на радост, не на саможертва, и усмивката й бе много по-лъчезарна от самия изгрев.
— Ние сме двама души от различни светове — каза тя, без да обръща внимание на кристалната сълза, която се търколи по бузата й. — Аз просто разбрах… Ние направихме грешката… Аз направих грешката да помисля, че ние трябва да изберем единия или другия, моя или твоя свят. Аз не мога да изоставя моя град, моя народ, и все пак ти ми показа звездите и повече нищо не би могло да ме удовлетвори.
— Не разбирам. Какво…?
— Може да имаме и двете!
Нарин отново се разсмя. Този път през поток от сълзи.
— Нима не разбираш? След като диваците бъдат изгонени, Калинден ще продължи да съществува, както винаги е съществувал. Тук имат нужда от мен, но не е задължително да бъда Главен вестоносец. Не съм длъжна да прекарам целия си живот на Ерандейн. Ако кажа, че ще те придружавам в твоите търговски пътувания… Бих могла да измисля нещо, така че известно време да бъдем тук, след това да сме свободни… Джеръл, толкова е просто! Защо не го разбрах по-рано, че може да бъде толкова просто?