Джеръл остана потресен, после избухна в смях и придърпа Нарин към себе си, за да запечата устата й с целувка, която беше израз на цялото време, прекарано в самота и на възможността никога повече да не бъде сам.
Прегърнал Нарин, с устни върху нейните, той усети, че светът изчезва, докато не чу смутена кашлица и промърморване.
— Съжалявам… Не разбрах… Ще дойда по-късно — достигна до съзнанието му.
Джеръл вдигна глава. Нарин все още беше в ръцете му и топла, и истинска, плътно притисната към тялото му. Всичко се беше променило за него.
Джеръл се огледа мигайки. Трябваше му доста време да види извитите сиви стени на транспортната стая и възрастния мъж, който стоеше пред отворената врата.
— Норваг?
— Ако искаш да знаеш, състоянието ти е много по-лошо, отколкото изглеждаше — каза Норваг, гледайки ги намръщено. — Нарин, без да иска, ви излъчваше обратно на борда. И аз помислих, че вие бихте могли…
Усмивка разтегна устните му и той потри ръцете си с удовлетворение.
— Слава богу, виждам, че съм сгрешил.
— Хмм — Нарин не можа да издаде нито един човешки звук или даде обяснение. Джеръл я привлече към себе си с жест, който изглежда беше напълно одобрен от Норваг.
— Е, имам още някои задължения — каза възрастният мъж, като бавно се изтегляше назад по коридора. — Ще се върна. Нали разбирате, много неща съм отложил.
Той стигна до вратата, после спря, като продължаваше да се усмихва.
— Данет реши да остане в Маткасен и да продължи наблюденията си. Сантар е добре. Скоро ще излезе от медицинския изолатор. По-скоро, отколкото очаквахме. Няма да се учудя, ако…
— Норваг — Джеръл не беше сигурен, че може да намери разбираемо изречение, но очевидно Норваг усети заплахата в тона му.
— Ясно, по-добре да си намеря работа.
Този път Норваг излезе от стаята. Преди вратата да успее да се затвори, той постави ръка в отвора и ги погледна.
Ако Джеръл не знаеше, че Норваг никога не плаче, той щеше да се закълне, че видя сълза, светеща в очите на възрастния мъж.
— Аз само исках да кажа… — Норваг се поколеба и после бързо добави: — Желая ви дълъг живот и щастие! И на двама ви.
Само след секунда той си беше тръгнал и вратата беше затворена, а те останаха сами в средата на стаята.
— Норваг винаги е бил оптимист — каза Джеръл най-накрая. Той погледна с усмивка към Нарин. — Ако тези няколко седмици, които прекарахме, са показателни за това, което ни очаква, не съм много сигурен за възможностите ни да живеем дълго.
Той я придърпа по-близко към себе си и тъкмо накланяше главата си да я целуне, когато Си Си го прекъсна:
— Мислех, че ще оставиш това примитивно същество на планетата, шефе. Ти знаеш, законът забранява да се вземат примитивни същества на борда и…
— Си Си — прекъсна го Нарин, — млъкни!
— Ти не си господарят тук! — възмути се Си Си. — Едно е да се опитам да образовам същество като теб, но да се опитваш да ми кажеш да си затворя устата, е нещо съвсем различно! Ти даже нямаш право да бъдеш тук, така че ако си мислиш…
— Си Си, затваряй си устата! — Нямаше как да се сбърка ядът, който прозвуча в острата команда на Джеръл.
Си Си млъкна.
Джеръл изчака малко, като се чудеше дали компютърът ще го прекъсне отново, и тъй като това не се случи, той отново погледна към Нарин и срещна погледа й.
Тя се беше повдигнала на пръсти, чакаща целувката му, и успя само да рече през смях:
— Не мога да кажа какво ще стане с дългия живот, но мисля, че мога да дам гаранция, че ще бъдем щастливи, само ако се отървеш от този компютър.