Джеръл се удари силно в скалата. Болката изкара въздуха от гърдите му със силен вик. Опита да се мръдне, но беше твърде слисан.
Древонът се завъртя с наведена глава и се хвърли напред.
С периферното си зрение Джеръл забеляза размърдване, след това чу човешки вик. Изправен от вика, той се извъртя, не много, обаче единият рог на древона го закачи отстрани и откъм гърба, но почти не докосна гърдите му. Болката беше пронизваща. Джеръл се затътри по колене. Пръстите му напипаха камък с големината на юмрук. С огромно усилие той се изправи на крака, като стискаше камъка.
Момчето, което вече веднъж спаси живота му, стоеше изправено от другата страна на отвора.
Древонът трепна и се заколеба между двамата. Ударът от копието на Джеръл беше отслабил силите му. Раната беше фатална, но той не искаше да умре бързо. Отново наведе рогатата си глава, без да може да реши кой от враговете си да нападне първо.
Без да мисли и без да може да се прицели добре от болка, Джеръл хвърли камъка към раненото място на древона с цялата сила, на която беше способен. Поне момчето имаше шанс да избяга.
Древонът се извъртя към Джеръл. Но когато наведе глава готов да се хвърли, момчето се метна на врата му. В ръката му светна нож.
Древонът се замята напред-назад, като се мъчеше да се освободи от товара си. Той изрева, но ревът премина в гъргорещо клокочене, защото момчето, хванато с едната си ръка за единия рог, с другата заби ножа си дълбоко в артерията на древона, която минаваше по врата му и отиваше към челюстта.
Бликна червена ясна кръв, която обля момчето и животното. Древонът загуби равновесие от тежестта на момчето и от удара и падна назад. Хълбокът му затисна крака на момчето и го прилепи към земята. Момчето извика. Когато обаче главата на древона падна назад и острите му рога го мушнаха към скалата, то не издаде и звук.
Древонът потръпна два пъти и спазмите разтърсиха цялото му тяло. После се свлече и притихна.
Момчето беше неподвижно.
Глава трета
— Ти си глупак, Линдаз! — Ксиант се разхождаше напред-назад ядосано. Тежката й роба от брокат се развя, шумеше сякаш шепнеща по каменния под на малката стая. — Нападението на диваците над Калинден ни дава възможност да получим онова, за което мечтаем от години, а вместо това ти седиш тук и хъмкаш, че било прекалено опасно да рискуваме.
— Джаспериан… — Линдаз се опита да протестира, но беше прекъснат от рязкото избухване на Ксиант.
— Джаспериан също е глупак, но по други причини — отсече тя. — Той твърдо е решен да си остане такъв Господар на Калинден, който се опитва да ощастливява глупавите селяни, когато може да управлява много по-големи владения. Той никога не е имал нашия размах.
— Ние се справяме добре заедно, Ксиант, нали? — усмихна се глупаво и самодоволно Линдаз. Той повдигна бокала със святкащо бяло вино от масата, разположена до стола му, и отпи голяма глътка.
Ксиант внезапно спря пред него с високо вдигната глава и устни свити с отвращение. Очите й святкаха.
— Ние? Погледни се! — Ксиант посочи с пръст търбуха на Линдаз. — Някога ти беше мъж, а сега си станал дебел, разплут и глупав. Мислех, че можем да създадем сила, способна да съперничи на Ануей. Аз все още мога да го направя, но ти завинаги ще останеш да се криеш зад стражите си, докато тъпчеш дебелото си туловище.
— Ти не разбираш — един мускул на лицето на Линдаз подскочи и долната му устна се изви леко.
Ксиант се засмя.
Линдаз се стресна от звука на смеха й, но продължи:
— Аз съм с повече от двадесет и пет години по-възрастен от теб и здравето ми е разклатено. Така е! — възкликна той, когато тя изсумтя с недоверие. — Това, което правехме, и това, което бяхме, е в миналото. Маткасен е най-силният град в Ерандейн след Ануей. Това не е ли достатъчно?
— Ти можеше сега да управляваш Ануей, ако ме беше послушал. Но ти се колебаеше така, както се колебаеш сега, когато Калинден може да бъде наш.
— Не мога да рискувам. Не сега.
— Искаш да кажеш, че искаш да се криеш зад дебелите стени на Маткасен и да се тъпчеш с храна, само и само да удовлетвориш дебелото си туловище.
— Покушенията срещу мен…
— … не са важни и с тях е възможно да се справим — Ксиант се наклони и се вгледа в очите на съпруга си. — Аз мога да се справя и с тях, и с Калинден. Провъзгласи ме за наследник! Дай ми право да водя войските срещу диваците. Помисли какво мога да спечеля от този поход.
— Ти си жена! Ти дори не можеш да държиш боен меч! — Гняв обагри лицето на Линдаз. Той понечи да се вдигне от стола си, но това усилие бе прекалено голямо за него и Линдаз падна назад, а висящата му плът се разтресе. Ксиант изпитателно гледаше съпруга си.