Джеръл се изправи с въздишка, мръщейки се от болката, която му причини движението. Той внимателно опипа раната си и прокара ръка по гърба си, докъдето можеше да стигне. Въпреки че болката беше остра, раната явно не беше сериозна. Не искаше да мисли какво щеше да се случи, ако момчето не беше извикало.
Момчето. Неспособен да понесе гледката на сгърчената фигурка, Джеръл заоглежда скалите наоколо. Мястото беше самотно и унило, прекалено тъжно дори за гроб.
Джеръл се наведе отново, за да извади рога, който се беше забил в младото тяло. За негова изненада той излезе много леко. Без да обръща внимание на собствената си болка, Джеръл хвана двата рога и бавно започна да се изправя, с напрегнати мускули, и успя да премести тежката глава на древона от тялото на момчето. Това стигаше засега. Краката му все още оставаха под огромния хълбок на животното.
Джеръл опита, но не успя да помръдне древона. Трябваше обаче да освободи момчето. Той отмести главата му, хвана го за ръцете и го дръпна.
Момчето изстена.
Беше живо! Джеръл едва не го изпусна от изненада, но се опомни и с едно по-рязко движение го измъкна. Момчето изстена отново. То беше така облято в кръв, че Джеръл не можеше да реши какво да направи най-напред. Опита се да развърже кожения му колан. Този колан беше познат отнякъде на Джеръл, но той бе твърде загрижен с конкретната си задача, за да се рови в паметта си.
Коланът се разтвори и Джеръл се, зае с връзките на кожената туника. Както и с колана, лепкавата кръв правеше кожата хлъзгава и се изплъзваше.
Момчето изглеждаше толкова бледо. След повторното стенание то не издаде никакъв звук. Дали издърпването го беше наранило още по-силно? Изведнъж, изплашен отново дали момчето е живо, Джеръл пъхна пръстите си в едва образувалия се отвор между разхлабените връзки отпред на туниката, за да провери сърцето.
Той замръзна.
Колебливо плъзна пръстите си по-навътре под туниката. Не можеше да сбърка мекото закръглено възвишение, което срещна докосването му. Това не беше момче, а жена.
В паметта му всичко изкристализира. Коланът! Беше съвсем същият като у този вестоносец, който беше наел. А ножът?
Той се изправи и се обърна към главата на древона. Не беше обикновен нож, а кама на вестоносец. Джеръл претегли на ръка смъртоносното оръжие. Беше чудесна изработка, дългото наточено острие точно балансираше с необикновено тежката дръжка.
Ново стенание извади Джеръл от мислите му. Ако вестоноската умреше, с нея щеше да изчезне и посланието, което носеше. Той беше много заинтересуван да разбере какво можеше да е толкова важно, че да я накара да избере тази едва проходима пътека вместо известните и много по-достъпни пътища.
Едновременно той не забравяше, че й дължи живота си.
Джеръл коленичи отново и с помощта на камата разряза връзките на туниката отпред и разкъса ризата й. Въпреки че туниката беше прогизнала от кръв, кожата на момичето беше гладка и бяла. Само една дълга червена драскотина имаше от лявата й страна.
Джеръл нежно опипа раната. Древонът наистина само я беше одраскал. Раната сигурно предизвикваше остра болка, но не беше опасна. Ръцете му преминаха по гърдите и корема й, после по дългите й крака. Той не беше медик, но можеше да разбере, че няма никаква друга рана.
Джеръл нежно повдигна главата на вестоноската и огледа шията й. Пръстите му усетиха само нежността на тежката й гъста коса.
Клепачите й трепнаха. Лека въздишка излезе от устните й. Най-после можа да види очите й. Бяха най-странните очи, които бе виждал — тъмни и топли, но едновременно с това в тях проблясваха ярки зелени пламъчета.
За миг очите й трескаво се раздвижиха в усилието й да дойде в пълно съзнание, след това леко се разшириха и се спряха на Джеръл.
— Древонът! — Тя трепна в ръцете му и се опита да седне, но се строполи назад с болезнен вик.
— Лежи спокойно, вестоносецо — каза Джеръл. — Древонът е мъртъв, ти го уби. Ти спаси живота ми.
— Мъртъв! — Очите й се изпълниха със спомена за страха. Тя стисна устни и замига, сякаш за да изгони страха.
Джеръл почувства нов прилив на възхищение от жената.
— Ранена си, но мисля, че не е сериозно. Чувстваш ли нещо?
За момент тя не отговори, после ръката й се вдигна към главата.
— Тук ме боли — каза тя. Ръката й се смъкна към лявата й страна. — И тук.
Джеръл хвана китката й. Изведнъж бе обхванат от радостно учудване — ръката й бе толкова тънка и деликатна. Цялата се поместваше на дланта му, но беше достатъчно силна да убие огромния древон.