— Главата те боли, защото се удари в скалата, а рогът на древона те одра. Раната изглежда голяма и вероятно боли силно, но не е нищо опасно. Не открих никакво друго нараняване.
Тя отново премигна, като се опитваше да асимилира информацията. Със свободната си ръка опипа туниката откъм наранената страна, като че ли търсеше нещо. Изведнъж тялото й се стегна, като докосна разрязаните връзки.
— Туниката ми! — тя отново се опита да седне и пак изстена от болка.
— Всичко е наред — Джеръл я побутна да легне, — трябваше да проверя дали не си сериозно ранена.
Очите му се спряха на лицето й, а с ръка оправи туниката. Руменина обагри бузите й. Смущението й беше неочаквано и несъмнено бе искрено.
Джеръл се изправи на крака, бързо развърза и измъкна връзките на ловното си кожено елече и й ги подаде.
— Ето. Можеш да си завържеш туниката, щом вече си се окопитила.
Без връзките и без ловния колан, ловното елече и простата вълнена риза под него се разтвориха и откриха широкия гръден кош на Джеръл. Студеният вятър го прониза.
— Така — рече той и с удоволствие забеляза, че устните й се разтвориха от слаба и нежна усмивка — би ли могла да станеш, ако ти помогна.
Тя кимна и той се наведе над нея, прихвана я с две ръце и я изправи на крака. Макар и плавно, движението предизвика остър вик. Тя се строполи върху него, главата й се заби в гърдите му, а ръцете й сграбчиха краищата на коженото елече.
— Бедрото ми. Дясното ми бедро! — Тя се разтрепери.
Без да я пуска, Джеръл прокара ръка по бедрото й, опитвайки се да разбере какво не е наред.
— Струва ми се, че всичко е наред.
— Изкълчила съм го. Вероятно, когато съм паднала.
Това означаваше, че тя няма да може да ходи. Джеръл се замисли как да постъпи. В това време ръката му сякаш сама се вдигна и бавно и нежно поглади косата й. Момичето бе толкова малко и деликатно. Но той чувстваше силата на тялото й, вътрешната й енергия, която се бореше да победи болката.
— Ще те занеса до моя лагер — каза той накрая, — там ще получим помощ.
— Не!
Този категоричен протест го учуди.
— Нося послание, което трябва да стигне до предназначението си — тя се отдръпна от него, но продължаваше да се държи за дрехата му, за да не падне.
— Как ще стане това? — попита той. Разтревоженото й лице говореше, че няма отговор на този въпрос. Джеръл продължи: — Ще те занеса ей там, на завет — за пръв път той осъзна, че мъглата се е вдигнала, изгонена от свирещия вятър.
— Аз ще мога да вървя, ако ми помогнеш.
Джеръл понечи да възрази, но се отказа, като видя упорито стиснатата й челюст и вирнатата брадичка. Внимателно, без да докосва ранената й страна, той се премести така, че тя да може да се опира на него, докато върви.
Те запристъпваха бавно напред. Вървене не беше точната дума за начина, по който тя се придвижваше. Въпреки че се опитваше, тя не можа да раздвижи изкълченото си бедро и всичко, на което бе способна, бе да подскача на здравия крак, като влачеше десния подпряна на ръката на Джеръл.
Вече не я беше грижа за разкъсаната туника. Долната й устна кървеше, защото я прехапа в усилието си да не извика от болка. Докато стигнаха до една купчина скалисти камъни, които отбиваха силата на вятъра, тя цялата се тресеше и люлееше.
— Почакай тук — нареди Джеръл, като се убеди, че тя няма да припадне, — ще донеса нещата ни.
Той се върна, взе първо ловния си колан, лъка и стрелите и след това прибра нейния колан. Понечи да го сложи на кръста си, но веднага се засмя — нейната талия явно бе поне два пъти по-тясна от неговата. Прекара го през собствения си колан, а кинжала й пусна в ножницата на ловния си нож.
Тя го помоли да прибере и наметалото от граклова кожа. Като видя нишата, която й бе служила за убежище, Джеръл потръпна. Мястото беше толкова малко, че сигурно бе усещала дъха на древона, когато е нападал.
Докато той събираше вещите, тя успя някак си да завърже туниката си с неговите връзки. Тези усилия обаче я изтощиха и когато Джеръл се върна, беше силно пребледняла. Въпреки че тя се опита да прикрие безсилието си, той забеляза, че цялото й тяло трепереше от напрежение. Не му се мислеше какво мъчение за нея щеше да бъде придвижването до лагера.
— Всичко е наред — каза той с преднамерено бодър глас.
— Посланието. Трябва да отнеса посланието в Ануей — каза тя през зъби. Очите й бяха станали огромни и сякаш заличиха останалите черти на лицето й.
— Ще изпратя друг вестоносец — Джеръл помисли за вестоносеца, когото бе наел и който все още бе в селото и нямаше никаква работа, освен да се радва на свободното си време и заплащането, което получаваше, за да е на разположение. — Но първо трябва да получим помощ.