— Ти ще изпратиш вестоносец? Ти имаш вестоносец?
Джеръл знаеше, че ако имаше достатъчно сили, тя щеше да се разсмее. Вестоносци притежаваха богатите, а не ловци в просмукани с кръв и зацапани с пръст дрехи. Откакто се раздели с Норваг, не беше се къпал и брадата му бе набола. На нейно място той със сигурност би се разсмял.
— Да, имам вестоносец — потвърди Джеръл и не можа да прикрие усмивката си, — и то достатъчно благоразумен, за да не се опитва да яха древони.
На тези думи тя вече слабо се засмя, но когато той се опита да я изправи, тя извика по-силно отпреди и припадна.
Обратният път до лагера му се стори много по-дълъг отпреди. Джеръл спря да почине. Младата жена не беше тежка, но той я носеше на ръце по стръмната и скалиста пътека, която дори без товар бе трудно проходима. Мускулите на ръцете и гърба го заболяха от постоянното напрежение.
Джеръл нежно я сложи до един навес от няколко струпани скали. Тя все още не идваше в съзнание, но докато я беше носил, той няколко пъти я поразтърси, понеже не виждаше добре и без това едва забележимата пътека, а това едва ли би й помогнало да дойде в съзнание.
Освободен от товара си, Джеръл се изправи и разкърши ръце, за да раздвижи стегнатите си мускули. Вече не беше далеч от лагера, но със скоростта, с която се движеше, щеше да пристигне най-малко след два часа.
Той въздъхна и се наведе отново над нея. Все още беше много бледа, но устната й вече не кървеше. Мъжът нежно придърпа скъсаната й туника. При това движение нещо малко, но твърдо се изтърколи. Джеръл повдигна падналия предмет. Беше тежък златен пръстен. Той понечи да го пусне в джоба си, но нещо в блясъка на камъка го възпря.
Повдигна го към очите си и замръзна. Не можеше да бъде. Светлината бе слаба и той бе уморен.
Все пак обърна пръстена и прокара показалеца си по вътрешната страна, там, където бе възвишението за камъка, после загледа по-внимателно знаците изрязани на вътрешната страна на халката. Знаците бяха букви от азбуката на Аркана и означаваха име — Сантар Бен Хадар.
Беше невероятно, но нямаше никакво съмнение — пръстенът бе записващото устройство на Сантар.
Зашеметен, Джеръл погледна вестоноската. Въпросът изгаряше устните му, но притихналата, бледа фигурка не можеше да му каже нищо в този момент.
Пръстенът на Сантар. Джеръл го стисна в ръката си толкова силно, че ръбът на камъка се заби в дланта му. Тъпа болка прониза гърдите му и съживи надеждата, която той таеше през цялото време.
Джеръл бе виждал пръстена само веднъж — последния път, когато видя брат си. Сантар бе възбуден и горд, искаше да покаже символа на новия си ранг — записващия пръстен, който се даваше на служителите от Службата за преоткриване, когато завършваха обучението си. Пръстените запаметяваха всичко, което техните притежатели чуваха, виждаха, чувстваха или помирисваха. Събраната по този начин информация се комплектуваше и по хипнотичен начин само за няколко часа участниците в първата команда за преоткриване успяваха да усвоят езика и обичаите на планетата.
Въпреки че не беше виждал Сантар, откак той завърши обучението си, Джеръл не можеше да си представи дори, че брат му доброволно би дал пръстена си на някого. Ако не беше го дал сам, това означаваше, че…
Не! Не биваше да позволява на въображението си да полети в тази посока, каза си Джеръл. Това, че Сантар не би махнал доброволно пръстена си, не значеше, че е мъртъв. Имаше много възможни обяснения и Джеръл трябваше да открие правилното.
Той отново погледна безчувственото момиче. Какво ли знаеше тя за пръстена? Или за Сантар? На кого носеше пръстена и защо? Кой го изпращаше?
Вестоноската не можеше да отговори на неговите безмълвни въпроси. Това можеше да стане само ако той по най-бърз начин успееше да я занесе в лагера, за да се стопли и отпочине.
Устните му се свиха загрижено, той пусна пръстена в джоба на ловния си колан, прихвана с една ръка раменете й, а с другата коленете, и я вдигна.
Умората отпреди няколко минути бе напуснала тялото му сякаш като с магия. Колкото по-скоро я отнесеше в лагера, толкова по-скоро можеше да очаква отговор на въпросите, които се въртяха в главата му.
Без да почива, Джеръл крачеше към лагера и спираше от време на време само за да провери как е момичето. Той пристигна в лагера по тъмно и намери там само Ракин. Беше изтощен и мускулите на гърба му се бяха почти схванали. Прекалено уморен, за да може да тръгне отново, той изпрати Ракин за помощ до крайпътния хан.
Когато Борлат най-сетне се върна след неуспешния си опит да намери нещо за ядене, освен нощните гризачи, които много от тукашните хора приемаха като деликатес, Джеръл го изпрати горе в планината да донесе това, което беше останало от древона. Той искаше да бъде насаме с момичето, когато дойдеше в съзнание, за да може да го попита за пръстена без свидетели. После се върна при нея. Беше я увил в кожата на първия древон, който уби. Само лицето й се подаваше и то изглеждаше още по-дребно и крехко, обрамчено от грубата козина. Тя беше толкова бледа, че Джеръл изведнъж се изплаши отново както тогава, когато за пръв път се приближи към нея.