Тя се бореше с тялото си, за да го изправи на крака, когато чу стъпки и тихо подсвиркване с уста. Докато ловецът се провираше през гъстите храсти пред лагера, Нарин успя да се изправи. Дишането й изведнъж се затрудни, но се надяваше, че това е от усилието при ставането.
Въпреки студа той явно се беше къпал. Мократа коса обвиваше с дебели къдрици правилно оформената му глава. Беше свалил коженото си ловно елече и ризата. Мокрите дрехи капеха в ръцете му. Гамашите му бяха също мокри. Впити в краката му, те подчертаваха силните мускули на прасците и бедрата. Сухи бяха останали само меките ловни ботуши.
Явно учуден, че я вижда права, той спря. Лека усмивка разчупи строгите черти на лицето му и странните му очи се стоплиха. Когато се приближи, Нарин видя, че в косматите му гърди блестяха капчици вода.
Една мисъл я прониза — никога не бе виждала толкова величествен мъж и то толкова смущаващо разсъблечен.
Джеръл се усмихна с облекчение. Само преди малко се чудеше дали е жива изобщо, а ето я — успяла, въпреки изкълченото бедро, да се изправи сама. Това обаче не означаваше, че изглежда добре. Всъщност изглеждаше ужасно. Все още бледа, със стиснати устни, което по-ясно от думи говореше за болката, която изпитва. Косата й бе разрошена и на места сплъстена от засъхнала кръв. Страшно му бе да гледа дясната й ръка, въпреки че знаеше, че кръвта не е нейна. А състоянието на туниката и кожените гамаши не можеше да се опише с думи.
Нито външният й вид, нито неизказаните въпроси относно пръстена на Сантар можеха да намалят възхищението, което той чувстваше. Било й е изключително трудно да се надигне и явно й струваше огромно усилие да се задържи права. Малката вестоноска сякаш бе само дух и сърце.
Той бързо пристъпи към нея.
— Не биваше да ставаш сама! — протегна ръка към нея Джеръл.
Пръстите му бяха ледени, а тя почувства някаква непривична топлина. Нарин погледна към ръката, която я хвана.
При вида на мръсната си ръка под неговите все още мокри пръсти, тя издаде слаб неволен вик на отвращение и се дръпна. Въпреки че беше научена да мисли само за работата си, а не за себе си, тя не можа да потисне срама, че изглежда толкова ужасно.
Той също се отдръпна и попита загрижено:
— Заболя ли те?
— Не — Нарин се сви и ръцете й обхванаха раменете. Опита се да се справи с нахлулите чувства.
Тя беше вестоносец. Не чувствата трябваше да я управляват, а тя тях. Какво значение имаше външността й? Защо беше това смущение и объркване от близостта на непознатия? Дългът й беше единственото, което имаше значение.
— Не — повтори тя. — Не ме заболя. Извинявай, аз… — Искаше й се той да продължи да я докосва. Искаше да положи глава на гърдите му както тогава в планината и той да я прегърне. Искаше да забрави за неудачите си, за загубения пръстен, да се почувства сигурна и защитена, както се почувства тогава.
— Тревожа се за посланието, което трябва да отнеса — каза тя с очи забити в земята.
— Но ти не можеш да вървиш.
— Не.
Джеръл гледаше съсредоточено наведената й глава и се чудеше какви ли мисли се въртяха в нея.
— Ела — той посочи към един широк камък близо до огъня. — Отпусни си крака. Можеш да седнеш на камъка, без да се облягаш на бедрото си.
Този път Джеръл не й предложи помощта си, когато тя закуцука към скалата. Момичето бавно се занавежда, докато успя да се облегне на скалата полуседнала, полулегнала.
За да не я притеснява, той престана да я наблюдава, разстла ризата и елечето си на камъните до огъня да се сушат и бързо навлече една чиста риза. Странно как не беше усетил колко е студено, докато стоеше около нея.
— Сложих нещо да се сготви — каза той и извади две дървени паници и лъжици от багажа на Ракин. — Не е много, малко древонско месо с подправки, но все пак е топла храна. Можем да хапнем и да поговорим.
— Разрязал си древона? — възкликна Нарин учудено. А тя си беше помислила, че той е оставил древона, за да я спаси.
— Как бих могъл? — Джеръл поклати глава, като си спомни колко трудно му беше да носи само нея. Той се наведе над огъня и започна да пълни паниците. — Това е друг древон. Убих го преди това. Моите хора се погрижиха за него, а аз продължих лова. — Устните му се присвиха с горчивина. — Но май беше по-добре да остана в лагера.
— Видях рана на гърба ти — отбеляза Нарин и с благодарност пое купата с вдигащото пара ядене, която той й подаде.