— Още нещо? — попита Нарин и веждите й се свиха с раздразнение. Потокът не беше далеч от лагера, но ходенето бе изтощило и крака, и търпението й.
— Внимавай с раната. И ме извикай, като свършиш, да ти помогна да се върнеш в лагера.
Нарин гледаше потока и не отговори, но започна да развързва туниката си преди Джеръл да се отдалечи.
Заради болката в хълбока й беше много трудно да си свали ботушите и гамашите. Трябваше да помоли Джеръл да й помогне да си свали поне ботушите, помисли си Нарин.
Когато най-накрая цялото й облекло лежеше на мъхестия камък до нея, тя потрепери от студения въздух, който обгърна голото й тяло, но й беше приятно да се почувства освободена от стягащата кожа и мръсните дрехи. Ботушите й трябваха, а гамашите можеха да се изперат, но й се искаше никога вече да не се докосне до туниката.
Водата беше наистина студена, но колко приятно бе да се измие. Като посвикна, водата й се стори по-скоро ободряваща, отколкото студена.
Поизми се, после натопи гамашите и ги затърка силно със сапуна. Трябваше да ги изплакне няколко пъти, за да придобият що-годе приличен вид. Мускулите й се раздвижиха и се поотпуснаха. Тогава я осени една мисъл.
Джеръл пренареждаше багажа си, когато чу вика й. Грабна ловния си нож и хукна към потока. Какво можеше…?
Тичешком задмина последната голяма скала преди потока и едва не падна при рязкото спиране на хлъзгавия мокър мъх. Въображението му вече беше прехвърлило няколко възможни обяснения за вика, но не го беше подготвило за това, което видя.
Глава четвърта
Умееше да се справя с крадци, мислеше Джеръл трескаво, дори и с древон можеше да се справи, ако се наложеше. Но какво да прави с жена, която стоеше потопена до кръста в ледената вода, напълно гола, хванала се за скалата в средата на потока, и се опитваше да запази равновесие?
Мократа й черна коса подчертаваше овала на лицето й и грациозната извивка на шията. Лицето, шията и раменете й бяха загорели, но тялото й надолу беше ослепително бяло. Дори от брега Джеръл можеше да види синкавите линии на вените й под блестящата кожа. Малките й високи и стегнати гърди бяха наполовина в ледената вода.
Сърцето на Джеръл заби ускорено и той пое дълбоко въздух. Облекчението, че с нея всичко е наред, се смени с гняв, задето така го беше изплашила.
— Какво си мислиш, че правиш?
— Исках да си измия косата — каза тя отчаяно. Червенина обагри загорялото й лице. Опита се да вдигне ръце, за да прикрие гърдите си, но силното течение едва не я събори. Тя отново се хвана за скалата и се изчерви още по-силно.
— Казах ти… — започна Джеръл, но тя го прекъсна:
— Знам, но…
— Напомних ти, че си ранена!
— Водата е студена…
— Казах ти и това!
— … и аз се подхлъзнах.
Можеха да си викат още дълго така, но това нямаше да помогне. Джеръл пое на два пъти дълбоко въздух. И още един път. После затвори очи. Кръвта му пулсираше силно, и то не само защото беше бягал надолу по пътеката.
Като отвори очи, Джеръл се вторачи в джанфеговите храсти на другия бряг. Когато заговори, гласът му беше спокоен и леко ироничен:
— Свърши ли с миенето на косата?
— Да — на Нарин й беше трудно да спре тракането на зъбите си. Раната я болеше, а изкълченото бедро туптеше от повторния удар върху хлъзгавите камъни на дъното на потока. Именно тогава беше извикала. Опита се още веднъж да се изправи, без да се държи за скалата.
— Тъкмо излизах.
— Наистина ли? — Джеръл си помисли, че джанфеговите храсти бяха най-тъжните храсти, които бе виждал, но продължи да ги гледа.
— Нямам нужда от помощ — каза Нарин гордо. Подпряна на скалата с една ръка, тя внимателно пусна напред десния си крак, прихвана раменете си и подскочи. Разстоянието до брега се намали едва с няколко инча. Разкъсвана от болката в бедрото и блъскана от ледената вода, Нарин не знаеше дали ще може да повтори тази маневра. Каква глупачка беше, помисли тя гневно. И как е успяла да стигне толкова навътре? Скалата не изглеждаше толкова далеч, когато тръгна.
Пак плъзна крака си и подскочи. И още един път.
Но този път не успя да запази равновесие. Камъните се раздвижиха под стъпалата й и ръката й се плъзна по скалата. Успя само да ахне преди нетърпеливото течение да блъсне тялото й и да го повлече надолу.
Джеръл чу ахкането и се обърна тъкмо навреме, за да я види, че губи равновесие. Без да мисли, той пусна ножа и се хвърли в потока.