Течението я изтърколи в ръцете му. Грабна я, но хлъзгавите камъни по дъното не му разрешиха да се задържи. Хванал здраво Нарин в ръцете си, той се подхлъзна и падна.
Известно време и двамата пъшкаха, докато Джеръл можа да се изправи. Охкането на Нарин беше накъсано и остро и подсказваше за болката, която изпитваше от падането.
Като внимаваше да не се подхлъзне пак, Джеръл стигна до брега, нежно положи товара си. Краката й все още бяха във водата. Тя се опря на него. Дишането й се превърна в свирещи въздишки, предизвикани от болка и унижение.
Джеръл внимателно се освободи от пръстите й и се изправи. С тези рани беше изключително глупаво от нейна страна да се опитва да се къпе в потока. Но не от гняв, а от загриженост той се наведе над нея, махна от лицето й мокрите кичури, после хвана главата й и я разтърси, за да отвори очи.
— Добре ли си?
Нарин кимна безмълвно. С отворена уста, задъхваща се и уплашена, тя не бе способна да отмести погледа си от ярките светещи сини очи над нея, прикована от някаква сила, която не разбираше. Усещаше болката, знаеше, че е гола и чувстваше хапещия вятър върху кожата си. И като че ли всичко това нямаше значение. Имаше значение само блясъкът на очите му, ръцете, които държаха главата й, и успокояващата сила на мъжа.
Въпреки че очите му не се отделяха от нейните, Джеръл болезнено чувстваше близостта й. Черни коси и очи със зелени пламъчета. Ярки червени устни, леко разтворени. Блестяща кожа и розови гърди, които се повдигаха и смъкваха при всяко поемане на дъх. Ръцете й, толкова малки и деликатни, се бяха повдигнали и хванаха неговите.
Един мъж може да се удави в поток като този, но той рискува много повече, ако потъне в тези топли очи със зелени пламъци. Джеръл я пусна.
Развълнуван и уморен, той се премести малко по-надолу по течението и се отпусна на брега. Без да я гледа, попита:
— Можеш ли да се облечеш?
Отговорът й бе едва доловим.
— Да.
— Извикай ме, като си готова — Джеръл повдигна единия си крак, после другия, опитвайки се да излее водата от ботушите си.
— Това беше единствената ми суха риза — измърмори той — и единствените ми скапани ботуши.
Обърна се и закрачи обратно към лагера.
Нарин никога не беше се радвала толкова при среща с непознати, както като видя след два часа мъжете, които влязоха в лагера! Студената планинска вода не беше нищо в сравнение със студа, който изпълни пространството между нея и ловеца, който така силно я смущаваше. Както обеща, Джеръл й помогна да се върне в лагера, след като тя се облече, но не й проговори повече.
Сред суетнята на раздвижилия се лагер тя се опита да събере мислите си върху решаване на неотложните задачи. Хората на Джеръл наистина доведоха вестоносец и Нарин с облекчение му предаде посланието. Въпреки че сама не можеше да продължи, тя направи всичко, което можеше, за да предупреди Ануей за опасността над Калинден. Ако имаше късмет, вестоносецът щеше да стигне в столицата след пет или шест дни и оттам веднага щяха да изпратят войски.
Твърде много време. Толкова неща можеха да се случат, преди да пристигне помощта. Ако Линдаз беше…
Нарин отдавна се беше научила, че няма смисъл да мисли и се надява на неща, които не можеха да станат. Трябваше по-скоро да помисли върху това, което й каза Торк за опасността, която можеше да навлече на Калинден помощта от Маткасен.
Трябваше, но не можеше.
Когато вестоносецът тръгна, Нарин се отпусна и се настани в носилката, която бяха донесли за нея. Отначало, въпреки че си повтаряше, че не я засяга невниманието на Джеръл към нея, Нарин се хвана, че следи всяко негово движение. Но към края на деня, когато болката в изкълченото бедро се усили, тя трябваше да се съсредоточи в себе си, за да не си позволи да охка.
Носачите не можеха да вървят бързо, защото пътеката ту се виеше по стръмното, ту се спускаше надолу. Стигнаха до малкия хан едва в ранните утринни часове.
Изтощената Нарин само от време на време ясно осъзнаваше какво става около нея. Въпреки че я бяха увили в няколко одеяла, тя трепереше от студ, а силните болки предизвикваха сълзи, които едва сдържаше. Като в просъница усети, че я слагат в легло, дават й нещо топло да пие и я утешават. Дори не беше сигурна дали не беше сънувала синеокия мъж, който се наведе над нея, оправи завивките и държа ръката й, докато заспа.
Джеръл седеше до огъня в масивното дървено кресло в стаята си и гледаше бягащите сенки в ъглите на стаята. Обхвана го несигурност и съмнение. Пръстенът на Сантар проблясваше на малкия пръст на лявата му ръка — беше му малък и не пасваше на нито един от другите пръсти.