Дали наистина искаше да активира записващото устройство? Ами ако единственото, което щеше да научи, е, че брат му е мъртъв и той е останал съвсем сам в безкрайната вселена? Ако Сантар е мъртъв, искаше ли да знае обстоятелствата и времето на смъртта?
Да! Устните му се свиха. Да, искаше да знае! Не можеше да върне Сантар и не можеше да отмъсти, но трябваше да знае.
Затвори очи и насочи комуникационната връзка, имплантирана в черепа му, към невропредавателя в пръстена. Не искаше да започне с последните записи. Просто не можеше, искаше да ги отложи. Не още. Освен това, за да разбере последните записи, трябваше да знае какво се е случило преди това.
Джеръл отвори очи, като почувства, че записващото устройство се включи. Сенките в стаята се разпръснаха и се превърнаха в шумните улици на град. Маткасен. Пръстенът му показваше Маткасен, какъвто го бе видял Сантар.
Бавно и постепенно Джеръл освободи съзнанието си от собствените си мисли и се поддаде на внушенията от пръстена. Някаква периферна част от мозъка му отчиташе, че продължава да седи в стаята пред огъня и сенките от играта на светлината се движат наоколо, сетивата му възприемаха съвсем други картини. Очите му виждаха хора, повечето облечени дрипаво, които се въртяха около него на градския пазар. Чуваше възбудени гласове, подвикванията на продавачите, различните звуци, които издаваха животните. До носа му стигна смесената миризма на мръсни тела, уплашени животни и остри подправки за храната, която се продаваше. Той се намръщи.
… Джеръл се движеше из мръсните, тесни задни улички на Маткасен. Видя немити отдавна деца, чу плача на гладни бебета, говореше с някакви мрачни, боязливи хора, които се спряха да отговорят на въпросите му. Той почувства страха на хората и болката, която Сантар е изпитвал, докато ги бе наблюдавал — най-бедните и потиснати хора в Ерандейн, жителите на големия и силен град — държава Маткасен.
Чрез невропредавателя Джеръл разбра съмненията, обхванали Сантар, почувства нарастващия му гняв и проследи пътя му до мъчително взетото решение да се противопостави на управниците в града, които бяха довели хората до такава мизерия. И дори когато съзнанието на Джеръл крещеше: „Не! Сантар, не прави това!“, сетивата му продължаваха да следват действията на Сантар през дните, когато той даваше подкупи, мамеше и спекулираше, за да се добере до Господаря на Маткасен.
Но дори когато рационалното в съзнанието му протестираше срещу действията, които вече не можеше да промени, нещо в Джеръл го караше да се чувства горд от решителността на брат си, когото винаги бе смятал толкова млад и безпомощен.
Сантар беше постъпил много глупаво, като бе разкрил съществуването на Империята. Още по-глупаво беше очакването му, че неясни заплахи и обещания могат да принудят човек като Линдаз да направи нещо добро за хората, за които въобще не го беше грижа.
По-лошо беше, че всеки път Сантар се издаваше, че умее да върши неща, напълно непознати в Ерандейн, всеки път говореше за непознати светове, нарушаваше правилата на Службата за преоткриване за невмешателство и законите на Империята, които трябваше да съблюдава.
Докато следваше действията на брат си чрез впечатленията събрани от записващия пръстен, Джеръл знаеше, че Сантар ще се провали, че поема рискове, последиците, от които даже не може да предвиди. Все пак нещо в него не преставаше да се надява.
Тогава, чрез усещанията на Сантар, Джеръл срещна красивата Лейди Ксиант. Той почувства объркването и смутеното нетърпение на брат си и разбра, че няма надежда. Джеръл познаваше добре този тип жени. Но Сантар не беше срещал подобна жена и в това беше неговата зла съдба. Със страх и мъка Джеръл се отдаде напълно на усещанията, които нахлуваха в него от пръстена:
… в Големия дворец на Маткасен е късна нощ. Стражът от външната страна тихо подвиква на другия. Спалнята, която ми предоставиха, е луксозна и удобна. Трябва да обмисля следващите си действия. Днешният ден беше добър.
На вратата тихо, едва доловимо се чука. Отварям вратата. В тъмния коридор стои фигура, загърната в пелерина с качулка на главата. Преди да мога да кажа нещо, фигурата минава бързо покрай мен и влиза в стаята, като ми прави знак с ръка да затворя вратата.
Когато се обръщам към посетителя, с учудване виждам пред себе си Лейди Ксиант. Тя маха качулката и гъстата й златиста коса се разпилява. Тя се усмихва почти боязливо и протяга ръка към мен. Не мога да се сдържа и бързо отивам до нея, мълвя смутено някакви приветствени думи.
— Не можах да остана безразлична — казва тя, — трябваше да дойда.