Тя изглежда толкова смутена и несигурна в себе си и нейната нерешителност почти ме успокоява и улеснява държанието ми. Каня я да седне и й предлагам чаша вино. Тя започва колебливо да говори. Казва, че се възхищава от това, което се опитвам да направя, че сама се е опитвала да помогне на поданиците на Маткасен, но не е постигнала нищо и може само да се надява, че аз ще успея там, където тя се е провалила. Седя, пленен от красотата й и объркан от думите й. Нейното възхищение и доверие към мен опияняват много по-силно от гъстото червено вино, от което вече бях пил достатъчно. Главата ми съвсем се замая.
Разговаряме. Внезапно, не знам как, ние се оказваме до широкото легло и тя се съблича пред мен, бавно, изкушаващо. Ляга в леглото и дългата до кръста златна коса е разпиляна по възглавниците и върху тежките й обли гърди. Под светлината на свещите блестящите й очи следят моя поглед. Треперя, несигурен и уплашен, пронизван от болката на желанието. Тя повдига леко крака и ги разтваря…
Достатъчно!
Джеръл се завъртя на стола. Въпреки студа в стаята, той беше потен. Изтри челото си и откри, че ръцете му треперят и не може да ги контролира. Изруга, наведе се напред и главата му се заби в коленете. Стисна юмруци и ги отпусна едва когато кокалчетата му побеляха и пръстенът се вряза болезнено в кожата.
Джеръл разтърси глава и опита да се освободи от виденията, които бяха нахлули в съзнанието му през последния час.
Дали Ксиант…? Нима Сантар…? Устата на Джеръл се изкриви в гримаса. Колкото и да не искаше да активира отново записа, трябваше непременно да разбере какво се бе случило с брат му.
Той отново свърза своята комуникационна връзка с невропредавателя на пръстена, но този път заповяда да му предаде само последните няколко минути. Въпреки че така беше по-трудно да възприема записа, Джеръл се мъчеше да запази усещането за обстановката около самия себе си. Това усещане за отдалеченост щеше поне малко да го предпази от това, което можеше да разкрие пръстенът.
… аз съм уморен, преситен и ясно чувствам присъствието на жената, която лежи до мен. Обръщам се към нея, но преди да успея да кажа нещо, тя леко слага пръст на устните ми.
— Нека ти налея малко вино — казва тя и гласът й е нисък и безкрайно примамващ.
Тя става от леглото и отива до масата, сякаш без да забелязва, че е гола, и се връща с два бокала наполовина пълни с вино. Очите ми са приковани в нея, усмихвам се и отпивам. Виното ми се струва някак необичайно горчиво, но съм жаден и пресушавам бокала. Протягам ръка да я докосна, но всичко се размазва пред погледа ми и главата ми се завърта силно.
Викам, но тя стои неподвижно до леглото и ме наблюдава, после ме обгръща тъмнина и аз пропадам, пропадам…
Джеръл бавно се изправи. Огънят беше почти изгаснал и стаята беше почти толкова тъмна като чернотата, която беше обгърнала Сантар. Джеръл въздъхна и с усилие разтвори стиснатите си ръце. Смъкна пръстена от ръката си, откопча тежкия златен ланец, който носеше на врата си, и го промуши през пръстена. Пръстенът се удари в ланеца, златото проблесна като червеникаво пламъче в отражението на угасващия огън. Млечносиният записващ кристал изглеждаше унил и безжизнен.
Мъжът закопча отново ланеца около врата си и усети пръстена, студен и твърд върху гърдите си, скрит от ризата.
Джеръл спа неспокойно и се събуди много късно. Кошмари, в които неизменно присъстваше брат му, измъчваха съзнанието му и насън. Избра си чисти дрехи, взе дългото парче груб плат, което му дадоха за кърпа, и тръгна към заграденото със стена пространство в двора, което служеше за мъжка баня. Потръпна от студения въздух, взе бързо голямата кана с вода и я изсипа върху главата си. Шокът от студения душ окончателно го събуди. Той се поразтрепера, после бързо се изми, обля се още веднъж и със съжаление си помисли за топлото помещение на банята в космическия кораб. Навикът му да се къпе всеки ден беше повод за много сплетни в хана.
Като се облече и занесе мръсните дрехи в перачницата на хана, Джеръл прекоси главния двор и се запъти към стаята на Нарин. Независимо от силното сънотворно, което й даде, вече трябваше да се е събудила. Той усети, че го обхвана нетърпение да я види.
Джеръл чу гласове, които се караха, доста преди да стигне до стаята на вестоноската. Учуден, той се забърза и бутна вратата.
Беше бледа, но не толкова от болка, колкото от гняв. Изправена в средата на стаята, тя трудно пазеше равновесие, стъпила на здравия си крак, и гледаше към също толкова разгневения, но много повече възмутен мъж, който стоеше пред нея.
— Аз трябва да се изкъпя, лечителю Фейн — говореше тя ядосано, — и ще се облека както подобава на вестоносец, с гамаши, ботуши и кожена туника.