— Защо не опиташ да се присъединиш отново към Службата за преоткриване, Норваг? — продължи с горчивина и тъжна ирония Джеръл. — Те са благородни господари. Погледни се! Шейсет и пет години забележителна и вярна служба и всичко, което биха ти дали, е пенсия, с която да живееш. Това и един крак, който не може да се стопли, защото те се подчиняваха на полицията за антиразследване, вместо да те спасят, когато се нуждаеше от помощ. Така, както отказаха да търсят брат ми.
— Аз сам поех този риск, когато се присъединих към Службата — Норваг се изправи в желанието си да опровергае разгневения младеж. — Каквато и цена да съм платил, аз знаех, че върша работа, която има смисъл. Сантар разбра важността й, а ти така и не можа.
Единственият отговор на Джеръл беше каменният му поглед и Норваг въздъхна.
— Съгласих се да се присъединя към теб, защото не исках синът на моя приятел да захвърли живота си, както направи баща му. Но за петнадесет години ти нито веднъж не ме послуша. Нито един път. И сега не искаш да ме послушаш.
С тежки накуцващи крачки Норваг прекоси стаята и с трясък отвори вратата. Леденият вятър се втурна и в миг прогони малкото топлина от огъня.
— Сантар е мъртъв, Джеръл, и твоята мисия е безсмислена.
Като не получи никакъв отговор, възрастният човек поклати тъжно глава и тихо напусна стаята. Когато дръпна вратата след себе си, един последен студен вихър на зимния вятър се завъртя в стаята, угаси мъждукащата свещ и се уви около единствения останал човек там. Джеръл, с поглед прикован в затворената врата, внезапно потръпна и се сви.
Глава първа
Левгите отлитаха под бягащите стъпки на Нарин, мигновено или по-бавно, според терена, но сигурно. Дори хапещият вятър не можеше да я забави.
Вече втори ден тя следваше пътеката и непресекващата й сила я караше да тържествува вътрешно. Дори съдържанието на неотложното послание, което носеше, не можеше да заглуши гордостта, която я пронизваше. Гравнар често повтаряше: „Бъди горда от работата си“, когато тя гонеше успеха по време на тренировките. „Никой не може да пътува по-бързо или да предава съобщения по-точно от вестоносеца. Гордостта те кара да бягаш по-бързо и да не чувстваш умора, да виждаш и помниш повече. Но гордостта е единственото чувство, което можеш да си позволиш. За да наблюдаваш, трябва да отхвърлиш всичко друго, всяко лично чувство. Емоциите замъгляват погледа ти.“ „Но как можеш да виждаш, без да чувстваш?“, протестираше тя през тези първи изтощителни месеци на тренировки. „Трябва да се научиш“, беше строгият отговор. „Задачата ти на вестоносец е да предаваш посланията на Господаря, да запомняш всичко, което виждаш и чуваш и да докладваш точно. Това е всичко. Трябва да ти е достатъчно.“
Никога не й беше достатъчно. Не и истински достатъчно. Дори спомените на Нарин за горчивото й детство и благодарността към съдбата, че беше избрана да се готви за вестоносец, не можеха да унищожат независимия дух, който гореше в нея.
Този дух й пречеше да се подчинява на безпощадните умствени тренировки, на които всеки вестоносец беше подлаган. Строгата дисциплина при физическите упражнения тя приемаше с радост, беше благодарна за възможността да изразходи част от огромната си енергия, която често я водеше към пакости. Но й струваше невъобразимо усилие да се научи поне да симулира изискваната от вестоносеца емоционална неангажираност.
Дори сега, когато носеше призив за неотложна помощ за града — държава Калинден, нейния единствен дом, Нарин знаеше, че трябва да бъде хладнокръвна и съсредоточена върху мисията си. Вместо това, тя не спираше да се тревожи. Гравнар и нейният приятел Тризгар бяха изпратени да предупредят граничните владения за настъплението на диваците. Но ако диваците се придвижват толкова бързо, колкото последния път, те могат да прекосят границата всеки момент, ако бяха наполовина толкова жестоки и свирепи както тогава…
Нарин стъпи накриво и последвалото леко спъване прекъсна мислите й. Тя погледна надолу към зъбестата скала, която току-що беше изкачила. Толкова лесно би могла да падне. Тя се отърси от мислите си и продължи да бяга, този път съсредоточена върху неравната пътека пред себе си. Невъзможността й да мисли само за работата си често я беше вкарвала в беди, но ако се наранеше сега, нямаше кой да отнесе посланието в Маткасен. Здрачът клонеше към мрак, когато Нарин най-сетне видя в далечината каменните стени на Маткасен, почернели на фона на небето, и не можа да определи дали се чувстваше повече горда от това, че беше завършила пътуването си толкова бързо или изпитваше по-скоро облекчение, че няма да прекара още една нощ по скалистия път под светлината на непълната луна. Щеше да е приятно да се постопли.