— Съобщиха ми, че си пристигнала от Калинден, вестоносецо — каза Линдаз накрая. Малките му светещи очички гледаха Нарин, без да мигат.
— Да, Господарю — тя докосна с пръстите на дясната ръка челото си — поздрава на вестоносците в целия Ерандейн. — Нося послание от моя Господар, Джаспериан.
— Говори — махна нетърпеливо и с досада Линдаз.
С ясен, добре поставен глас, както беше научена, Нарин изложи доклада си.
— Калинден търси помощ. Диваците от планините Трудънс нападнаха владенията по нашата северна граница. Много хора загинаха, нивите са опустошени, стадата унищожени. Въпреки че нашите воини се сражават непрестанно, силата на диваците е добре известна. Господарят Джаспериан ме изпрати да поискам от негово име помощ според договора от Трасдийнс.
— Изключено — рязко отсече Линдаз. — Договорът му дава право на помощ само ако е в опасност. Калинден е силен. Боговете са ми свидетели! Ще бъда смъртно наказан, ако помогна на войските му заради някакъв инцидент! Не може да са се изплашили от няколко диваци, които са опустошили едно-две незначителни имения.
Торк я беше предупредил, че Линдаз ще се противопостави.
— Измина почти половин столетие от последното нападение на диваците, Господарю, а следите от онези битки могат и сега да се видят по стените на Калинден. Спомнете си какво изстрада Маткасен! Заедно бихме могли лесно да отблъснем нашествениците. Моят Господар се обръща към вас според правата, които му дава договорът.
— Невъзможно! При градските врати, не ти ли казаха за нападенията срещу мен?
— Трябваше да обяснят на какво основание смеят да задържат вестоносец.
— Бях нападнат! В собствения ми град! — Линдаз се изопна назад, треперещ от възмущение. — Не мога да рискувам, като изпращам войски за помощ точно сега.
— Това ли трябва да предам на Господаря Джаспериан, като се върна?
— Точно това ще кажеш в Ануей.
Торк се оказа прав, но на нея й беше трудно да повярва, че един Господар така явно ще наруши законите на Ерандейн. Гласът й се повиши.
— Пътувах два дни, Господарю Линдаз. Ваше задължение е да изпратите отпочинал вестоносец в Ануей с посланието, което донесох от Калинден.
— Не ми говори по този начин! — Линдаз я погледна втренчено — не мога да рискувам вестоносец, за да предава нечие чуждо послание.
— Според законите… — започна Нарин с достойнство и понечи да пристъпи напред, но спря, тъй като двамата пазачи й преградиха пътя.
— Господарю Линдаз! — главите на всички се обърнаха, когато златокосата жена се изправи от стола си, разположен в сянката на подиума. — Искам да ви кажа една дума лично — и тя се приближи до трона.
— Лейди Ксиант — произнесе с недоволство Линдаз.
Докато наблюдаваше съпружеската двойка, Нарин помисли, че никога не е виждала по-странно съчетание. Линдаз, гротескно дебел, беше завършен образ на себезадоволството. Ксиант, два пъти по-млада от съпруга си, тънка и много руса, се наведе елегантно над него и зашепна в ухото му. На лицето й бяха изписани търпение и разум.
Когато Лейди Ксиант отстъпи към мястото си, Линдаз погледна Нарин и в очичките му се четеше двоумение.
— Трябва да обмисля новината ти, вестоносецо — каза той недоволно.
— Това ли трябва да предам на моя Господар? — попита пак Нарин.
— Ти ще заминеш за Ануей! — озъби се Линдаз. — Прави, каквото ти е заповядано! А сега се махай от очите ми!
Нарин би продължила да протестира, но единият от пазачите й болезнено сграбчи ръката й. Нямаше друг избор, освен да тръгне с него.
Поне леглото беше удобно, помисли си Нарин, когато легна да поспи малко преди да тръгне отново.
Мисията й се провали и това й тежеше жестоко. Калинден можеше да устои, но цената щеше да е прекалено висока. Но нямаше никакъв начин да бъде принуден един Господар да спазва закона, ако той е решил да не го прави.
Въпреки че беше достатъчно силна, за да продължи до Ануей, двата дни път дотук щяха неминуемо да й се отразят при дългото пътуване, което й предстоеше. Дори да набере добра скорост, Ануей беше толкова далеч от Калинден, че войските оттам щяха да пристигнат твърде късно, за да помогнат истински.
Нарин все още не беше напълно убедена, че трябва да продължи натам. В Калинден трябваше да знаят, че не могат да чакат помощ от Маткасен. Нарин беше единственият човек, който можеше да им го съобщи. Да се върне ли? От друга страна, не беше ли по-важно да осигури, макар и закъснялата помощ на Ануей, най-силния град и столица на Ерандейн, отколкото просто да съобщи, че Маткасен няма да им помогне? Тревогите и съмненията се гонеха в мислите й, докато най-сетне тя заспа.