— Не съм изморен.
— Оправете се и си починете.
— И това ли е всичко? — полита горчиво Роберт.
Лицето на Маляев стана, както преди — равнодушно и твърдо.
— Ще ви задържа още една минута. Вие видяхте ли Вълната?
— Видях я. И нея видях.
— От какъв тип е Вълната?
В мозъка на Роберт нещо се отмести и всичко застана на обичайните си места. Тук беше властният и умен ръководител Маляев и неговият вечен лаборант-наблюдател Роберт Скляров, който беше и „Младостта на света“.
— Изглежда, от трети — покорно каза той. — Лю-вълна.
Пагава вдигна глава.
— Добре-е! — каза неочаквано бодро той. И веднага се отпусна, опря лакти на масата и вяло седна. — Ох, Камил, ох, Камил — взе да мърмори той. — Ох, горкият… — Той се хвана за големите си щръкнали уши и почна да върти глава над книжата.
Един от биолозите изви страхливо очи към Роберт и докосна Маляев по лакътя.
— Извинете — каза плахо той. — Кое е хубавото на тази Лю-вълна?
Маляев най-сетне престана да дълбае Роберт с твърдия си поглед.
— Това значи — каза той, — че само северният пояс от посевите ще загине. Но ние още не сме сигурни, че това е Лю-вълна. Наблюдателят би могъл да сгреши.
— Ама как така? — взе да хленчи биологът… — Нали се бяхме споразумели… Вие имате тези… „харибди“… Нима не можете да я спрете? Какви физици сте вие?
Карл Хофман каза:
— Възможно е да успеем да угасим инерцията на Вълната на линията на дискретното спадане.
— Какво значи „възможно е“? — провикна се една непозната жена, която стоеше до биолога. — Разбирате ли, че това е безобразие? Къде ви са гаранциите? Къде са вашите прекрасни разговори? Разбирате ли, че оставяте планетата без хляб и месо?
— Не приемам такива претенции — каза студено Маляев. — Съчувствувам ви от сърце, но вашите претенции трябва да бъдат отправени до Етиен Ламондоа. Ние не правим нула-експерименти. Ние изучаваме Вълната…
Роберт се обърна и бавно отиде до вратата. И пет пари не дават за Камил, мислеше си той. Вълната, посевите, месото… Защо така не го обичаха? Защото беше по-умен от всички тях, взети заедно? Или те изобщо никого не обичат? На вратата стояха момчетата, познати лица, разтревожени, печални, загрижени. Някой го хвана под ръка. Той погледна от горе на долу и погледът му срещна малките тъжни очи на Патрик.
— Ела, Роб, аз ще ти помогна да се измиеш…
— Патрик — каза Роберт и сложи ръка на рамото му. — Патрик, махни се оттук. Зарежи ги, ако искаш да останеш човек…
Лицето на Патрик измъчено се изкриви.
— Какво приказваш, Роб — измърмори той. — Недей. То ще мине.
— Ще мине — повтори Роберт. — Всичко ще мине. Вълната ще мине. Животът ще мине. И всичко ще се забрави? Не е ли все едно кога ще се забрави? Сега или по-късно.
Зад гърба му вече биолозите съвсем откровено се караха. Маляев искаше: „Сведението!“ Шота крещеше: „Да не се прекратяват измерванията нито за секунда! Използувайте цялата автоматика! Да я вземат мътните, после ще я оставите!“
— Ела, Роб — помоли го Патрик.
И в този момент, надвиквайки говора и виковете, в диспечерската загърмя познатият монотонен глас:
— Внимание, моля!
Роберт стремително се извърна. Усети слабост в коленете. На големия екран на диспечерския видеофон той видя уродливата каска и кръглите немигащи очи на Камил.
— Имам малко време — казваше Камил. Това беше истинският, жив Камил — главата му се тресеше, тънките му устни се движеха и в такт с думите му се мърдаше върхът на тънкия му нос. — Не мога да се свържа с директора. Незабавно повикайте „Стрелата“. Незабавно евакуирайте целия север. Незабавно! — Той извърна глава и погледна някъде встрани и се видя бузата му, изцапана с прах. — След Лю-вълната идва Вълна от нов тип. Вие ще я…
Екранът пламна ослепително, нещо изпращя и той помръкна. В диспечерската настъпи гробна тишина и изведнъж Роберт видя страшните очи на Маляев, присвити срещу него.
Глава четвърта
На Радуга имаше само един космодром и на този космодром стоеше само един звездолет, десантният сигма-Д-звездолет „Тариел-втори“. Той се виждаше отдалеч — синьо-бял купол, висок седемдесет метра, се извиваше над тъмнозелените плоски покриви на снабдителните станции. Горбовски направи два несигурни кръга над тях. Беше трудно да кацне до звездолета: плътен пръстен от разнообразни машини обкръжаваше кораба. Отгоре се виждаха тромавите роботи-снабдители, прилепили се към шестте издатини на цистерните, суетливи аварийни кибернетични машини, които опипваха всеки сантиметър от обшивката, един сив робот-майка, който ръководеше дузина малки пъргави машини-анализатори. Това зрелище беше обикновено, то радваше разпоредителните очи.