— Валентин Петрович! — провикна се с негодуване лъжещурманът. — При такива условия не гарантирам за готовността на звездолета!
— Стар номер! — каза тъжно водачът на „дилижанса“. Един звънлив весел глас се обади:
— Какъв щурман е това! Да умреш от скука. Спомняте ли си втория щурман — той наистина ни забавляваше! Как си вдигаше фланелката и ни показваше следи от метеоритни удари!
— Не, първият беше по-добър — каза водачът на „къртицата“, като се извърна.
— Да, биваше си го — съгласи се девойката със забрадката. — Как вървеше сред колите, държеше пред очите си една снимка и жално нареждаше: „Галя моя, Галя! Галя скъпа! Далеч си от родния край!“
Лъжещурманът, навел потиснато глава, чоплеше буци пръст от блестящите зъби на „къртицата“.
— Е, ами вие какво ще кажете? — обърна се водачът на „дилижанса“ към Горбовски. — Защо само мълчите? Трябва да говорите нещо… Нещо убедително.
Всички чакаха с любопитство.
— Изобщо аз бих могъл да вляза през пътническия люк — каза замислено Горбовски.
Лъжещурманът вдигна глава с надежда и го погледна.
— Не бихте могли — поклати глава водачът. — Той е затворен отвътре.
В настъпилата пауза се чуваше ясно гласът на Канеко:
— Не мога да ви дам десет комплекта, разберете, другарю Прозоровски!
— А пък вие ме разберете, другарю Канеко! Ние имаме заявка за десет комплекта. Как ще се върна с шест?
Някой се намеси:
— Вземете ги, Прозоровски, вземете ги… Вземете засега шест. При нас ще се освободят четири комплекта след една седмица и аз ще ви ги пратя.
— Обещавате ли?
Девойката със забрадката каза:
— Просто ми е жал за Прозоровски. Те имат шестнадесет схеми за улмотрони!
— Да, немотия — въздъхна водачът на „дилижанса“.
— А пък ние имаме пет — каза тъжно лъжещурманът. — Пет схеми и само един улмотрон. Какво им струваше да докарат към двеста парчета.
— Можехме да докараме и двеста, и триста — каза Горбовски. — Но улмотроните сега са нужни за всички. На Земята поставиха шест нови У-конвейера…
— У-конвейер! — каза девойката със забрадката. — Лесно е да се каже!… Вие имате ли представа от технологията на улмотрона?
— В най-общи черти.
— Шестдесет килограма ултрамикроелементи… Ръчно управление на монтирането, полумикронни допуски… А кой уважаващ се човек ще стане монтьор. Вие бихте ли станали?
— Събират доброволци — каза Горбовски.
— А!… — каза с отвращение водачът на „къртицата“. — Седмица за помагане на физиците!…
— Е, Валентин Петрович — каза лъжещурманът, усмихвайки се свенливо. — Както изглежда, няма да ни пуснат…
— Аз се казвам Леонид Андреевич — каза Горбовски.
— А пък аз Ханс — призна унило лъжещурманът. — Да отидем да поседим на сандъците. Може изведнъж нещо да стане…
Девойката със забрадката им махна с ръка. Те се измъкнаха от тълпата и седнаха на сандъците до другите лъжезвездни летци. Посрещнаха ги със съчувствено-насмешливо мълчание.
Горбовски опипа сандъка. Пластмасата беше груба и корава. На слънце беше горещо. Горбовски нямаше абсолютно никаква работа тук, но, както винаги, страшно му се искаше да се запознае с тези хора, да разбере какви са те и как са стигнали до такъв живот и изобщо да разбере какво е положението. Той събра един до друг няколко сандъка и попита: „Може ли да легна?“, легна, изпъна се с цялата си дължина и с помощта на една винтова стяга закрепи до главата си микрокондиционера. После включи грамофона.
— Казвам се Горбовски — представи се той. — Леонид. Аз бях капитан на този звездолет.
— И аз бях капитан на този звездолет — мрачно съобщи един дебел тъмнолик човек, който седеше отдясно. — Аз се казвам Алпа.
— А пък аз се казвам Банин — обади се един мършав младеж, гол до кръста, с бяла сламена шапка. — Аз бях и си оставам щурман. Във всеки случай, докато не получа улмотрона.
— Ханс — каза накъсо лъже-Валкенщайн, който беше седнал на тревата по-близо до микрокондиционера.
Третият лъжещурман, както изглежда, не ги чуваше. Той седеше с гръб към тях и пишеше нещо, сложил бележника на коленете си.
От множеството коли излезе един дълъг „гепард“. Вратата му се открехна, оттам изхвръкнаха празни кутии от улмотрони и „гепардът“ полетя в степта.
— Прозоровски — каза Банин със завист.
— Да — каза горчиво Алпа. — Прозоровски няма нужда да лъже. Той е дясната ръка на Ламондоа. — Той въздъхна дълбоко. — Никога не съм лъгал. Не мога да търпя да лъжа. И сега ми е тежко на душата.
Банин каза дълбокомислено:
— Ако човек почне да лъже без всякакво желание, значи някъде нещо се е развалило. Това е сложна последица.