— Не обиждай Маляев — каза Горбовски — Той просто е логичен. Впрочем да не говорим за това. По-добре да говорим за Вълната.
— Да говорим — каза разсеяно директорът.
— Това много опасно ли е?
— Кое?
— Вълната. Опасна ли е?
Матвей засумтя.
— Общо взето, Вълната е смъртно опасна — каза той. — Лошото е там, че физиците никога не знаят как ще се държи тя. Например тя може всеки момент да се разсее. — Той помълча. — А може и да не се разсее.
— И не може ли да се скрие човек от нея?
— Не съм чувал някой да е опитвал. Казват, че това е доста страшно зрелище.
— Нима не си я виждал?
Мустаците на Матвей заплашително щръкнаха.
— Ти би могъл да забележиш — каза той, — че аз имам малко време да се разтакавам по планетата. През цялото време чакам някого, помирявам някого или някой ме чака… Уверявам те, че ако имах свободно време…
Горбовски се осведоми предпазливо:
— Матвей, аз сигурно ти трябвам, за да търся аутсайдери, нали?
Директорът го погледна сърдито.
— Прияде ли ти се?
— Н-не.
Матвей се разходи из кабинета.
— Ще ти кажа кое ме тревожи. Първо, Камил предсказваше, че този експеримент няма да свърши благополучно. Те не обръщаха никакво внимание на това. Следователно и аз също. А сега Ламондоа признава, че Камил е имал право…
Вратата се разтвори и в кабинета, бляскайки с великолепните си зъби, се втурна един грамаден негър с къси бели панталони, с бяла куртка и с бели обувки на бос крак.
— Пристигнах! — обяви той и размаха огромните си ръце. — Какво искаш, о господарю мой, директоре? Искаш ли да разруша града или да построя дворец? Исках, отгатнал твоите желания, да ти докарам най-красивата жена на име Джина Пикбридж, но нейните чарове15 се оказаха по-силни и тя остана в Рибарското, откъдето ти праща нелюбезни поздрави.
— Аз нямам никакъв пръст в това — каза директорът. — Нека си праща поздравите на Ламондоа.
— Наистина, нека! — провикна се негърът.
— Габа — каза директорът, — ти знаеш ли за Вълната?
— Че това Вълна ли е? — каза презрително негърът. — Виж, когато аз вляза в стартовата камера и Ламондоа натисне лоста за пускане, тогава ще бъде истинска Вълна! А това е нищо, вълничка, разклащане! Но аз те слушам и съм готов да ти се покоря.
— Ти с бригадата ли си? — попита директорът търпеливо. Габа мълком посочи прозореца. — Върви с тях на космодрома, ти постъпваш в разпореждане на Канеко.
— Заповедта ти е закон — каза Габа. В същия момент мощни гърла под прозореца креснаха под акомпанимента на банджо мелодията на псалма „До стените Иерихонски“:
Габа с една крачка се намери до прозореца и кресна:
— Ти-хо!
Песента стихна. Един тънък чист глас жално проточи:
— Отивам — каза с известно смущение Габа и с мощен скок се прехвърли през прозореца.
— Деца… — каза директорът и се ухили. Той затвори прозореца. — Застояха се бебетата. Не знам какао ще правя без тях.
Той остана до прозореца и Горбовски, притворил очи, го гледаше в гърба. Гърбът му беше много широк, но, кой знае защо, толкова превит и нещастен, че Горбовски се разтревожи. Матвей, звездният летец и десантник, не можеше да има такъв гръб.
— Матвей — каза Горбовски — наистина ли ти трябвам?
— Да — каза директорът. — Много. — Той все гледаше през прозореца.
— Матвей — каза Горбовски. — Кажи ми какво има.
— Тъга, предчувствия, грижи — издекламира Матвей и млъкна.
Горбовски се повъртя, настани се, включи тихичко грамофона и също тъй тихичко каза:
— Добре, приятелю. Ще поседя с тебе просто така.
— Аха. Добре, поседи си така.
Тъжно и лениво звънтеше китара, вън пламтеше горещото празно небе, а в кабинета беше прохладно и полутъмно.
— Трябва да чакаме. Ще чакаме — каза високо директорът и се върна на креслото си.
Горбовски не отговори.
— Да! — каза той. — Колко съм неучтив! Съвсем забравих. Какво прави Женечка?
— Благодаря, добре е.
— Тя върна ли се?
— Не. Тъй и не се върна. Смятам, че сега не иска дори да помисли за това.
— Все заради Альошка ли?
— Разбира се. Просто да се чудиш колко важно стана това за нея.
— А спомняш ли си как се кълнеше: „Нека само да се роди…“
— Всичко помня. Помня и такива неща, които ти не знаеш. Отначало тя страшно се измъчваше с него. Оплакваше се. „Нямам майчинско чувство — казваше. — Изрод съм. Дърво.“ А после нещо се случи. Дори не забелязах как. Вярно е, че той е чудесно прасенце. Много нежен и умен. Веднъж се разхождах с него в парка. Изведнъж ме пита: „Татко, какво е това, дето кляка?“ Отначало не разбрах. После… Разбираш ли, имаше вятър, фенерът се клати и по стената имаше сенки от него. „Кляка“. Много точен израз, нали?
16
(Традиционна песен от Бахамите, от репертоара на Пит Сийгър, „The Pete Seeger Sampler“, Folkways Records, New York, 1955), Бел.NomaD.