Нещо изпращя. Роберт пое дъх и учудено се вторачи в счупеното парче от страничното облегало, стиснато в белия му юмрук.
— Да — каза той гласно. — Това мога. Патрик не може. И Ничепоренко не може. Само аз мога.
Той сложи счупеното парче на масата, стана и отиде до прозореца. Вън беше тъмно и горещо. Може би трябва да си отида, докато не са ме изпъдили? Да, само че какво ще правя без тях и без това чудно чувство сутрин, че може би днес най-сетне ще се спука тази невидима и непроницаема ципа в мозъка ми, заради която не съм като тях, и ще почна и аз да ги разбирам от една дума, и изведнъж ще видя в кашата от логико-математически символи нещо съвършено ново, и Патрик ще ме потупа по рамото и ще каже радостно: „Браво! Можа?“, а Маляев неохотно ще каже: „Умело, умело… Не лежи на повърхността…“ и аз ще почна да се уважавам.
— Изрод — измърмори той.
Трябваше да проверява улмотроните, а Таня да поседи и да погледа как става това. Добре, че не ми видя лицето, когато угасна екранът.
— Танюшка — повика той през прозореца.
— А-а?
— Танечка, знаеш ли, че миналата година позирах на Роджър за скулптурата „Младостта на света“?
Таня помълча и тихо каза:
— Чакай, аз ще се кача при тебе.
Роберт знаеше, че улмотроните са в ред, той го чувствуваше. Но все пак реши да провери всичко, което можеше да се провери в лабораторни условия, първо, за да си поеме дъх след разговора с Патрик, и, второ, защото умееше и обичаше да работи с ръцете си. Това винаги го развличаше и му даваше за известно време радостно усещане за собствената му важност и полезност, без което е напълно невъзможно да се живее в наше време.
Таня — мил и деликатен човек — отначало седеше мълчаливо настрана, а сетне все тъй мълчаливо почна да му помага. В три часа Патрик отново позвъня и Роберт му каза, че няма никаква утечка. Патрик беше обезкуражен. Известно време той сумтеше пред екрана и пресмяташе нещо на късче хартия, после нави хартията на тръбичка и, както обикновено, зададе един риторичен въпрос: „И какво трябва да мислим по този повод, Роб?“ — попита той.
Роберт погледна към Таня, която току-що беше излязла от банята и седеше тихичко встрани от видеофона, предпазливо отговори, че той изобщо не вижда в това нищо особено. „Обикновен пореден фонтан — каза той, — след вчерашния нула-транспорт имаше такъв. И миналата седмица имаше също такъв.“ След това помисли и добави, че мощността на фонтана отговаря на около сто грама транспортирана маса. Патрик все мълчеше и на Роберт се стори, че се колебае. „Всичко е в масата — каза Роберт. Той погледна брояча на Юнг и вече съвсем уверено повтори: — Да, сто, сто и петдесет грама. Колко пуснахте днес?…“ — „Двадесет килограма“ — отвърна Патрик. „Ах, двадесет кила… Да, тогава не излиза. — И тогава на Роберт му проблесна: — Ами по коя формула пресмятате мощността?“ — попита той. „По Драмба“ — отговори с безразличие Патрик. Роберт така и мислеше: формулата на Драмба преценяваше мощността с точност до един порядък, а пък Роберт отдавна вече имаше своя собствена старателно проверена, написана и дори заобиколена с цветна рамчица универсална формула за оценяване на мощността на изригването на изродената материя. И сега, както изглежда, беше настъпил най-подходящият момент да демонстрира пред Патрик всичките й предимства.
Роберт понечи да хване молива, но Патрик изведнъж отплува от екрана. Роберт чакаше, прехапал устни. Някой попита: „Да не смяташ да изключваш?“ Патрик не отговори. До екрана се приближи Карл Хофман, кимна разсеяно любезно на Роберт и извика встрани: „Патрик, ще говориш ли още?“ Гласът на Патрик измърмори отдалеч: „Нищо не разбирам. Ще трябва да се заема подробно с това.“ — „Питам те, ще говориш ли още?“ — повтори Хофман. „Не, не…“ — нервно отвърна Патрик. Тогава Хофман се усмихна виновно и каза: „Извинявай, Роб, ние ще си лягаме. Да изключа, а?“
Стиснал зъби така, че зад ушите му нещо изпука, Роберт сложи умишлено бавно пред себе си листа хартия, написа няколко пъти подред съкровената си формула, повдигна рамене и бодро каза:
— Така си и мислех. Всичко е ясно. Сега ще пием кафе.
Той се отврати от себе си до последна степен и седя пред шкафчето със съдовете, докато почувствува отново, че е в състояние да владее лицето си. Таня каза:
— Нали ти ще свариш кафето?
— Защо аз?
— Ти го вари, а пък аз ще погледам.
— Какво ти става?
— Обичам да гледам как работиш. Ти работиш много съвършено. Не правиш нито едно излишно движение.
— Като кибер — каза той, но му беше приятно.
— Не. Не като кибер. Ти работиш съвършено. А съвършенството винаги ме радва.