Той отхвърли последната антена, сложи я в калъфа, след това събра всички калъфи в плоска картонена кутия и тогава от север се чу кънтящ пукот, сякаш в някоя огромна празна зала се беше пукнал балон. Когато се обърна, Роберт видя как на черния фон на Вълната се изправя дълъг бял факел. Гореше една „харибда“. Веднага долу гласовете млъкнаха. Изрева и заглъхна работещият на празен ход мотор на вертолет. Сигурно всички се ослушваха и гледаха на север. Роберт още не беше разбрал какво се е случило, когато нещо се разтресе и задрънча и под кулата, събаряйки, оцелелите палми, запълзя една резервна „харибда“, която вдигна в движение отвора на абсорбера. На откритото място тя изрева така, че ушите им заглъхнаха, и тръгна на север да запушва пробива, като се обви с облак от червеникав прах.
Това беше нещо доста обикновено: една от „харибдите“ не беше успяла да отведе в базалта излишъка енергия от мощностите и Роберт вече се беше навел да вземе картонената кутия, когато в подножието на черната стена нещо ярко пламна, едно ветрило от разноцветен пламък излетя и още един стълб от бял дим, който се наливаше и сгъстяваше, пред очите му тръгна към небето. Гръмна нов пукот. Долу дружно закрещяха и Роберт веднага видя далеч на изток още няколко факела. „Харибдите“ пламваха една след друга и след минута хилядакилометровата стена на Вълната, която напомняше сега класна дъска, изписана с тебешир, се олюля и запълзя напред, изхвърляйки пред себе си в степта черни раздуващи се петна. Роберт с мъка преглътна с пресъхналото си гърло, взе кутиите и се втурна надолу по стълбата.
По коридорите сновяха хора. Уплашената Зиночка притича, притиснала до гърдите си пачка кутии с ленти, Хасан Али-заде и Карл Хофман влачеха със свръхестествена скорост към изхода тежкия саркофаг на лабораторния хемостазер така, сякаш вятърът ги носеше. Някой викаше: „Елате тук! Не мога сам! Хасан!…“ Във вестибюла звънна счупено стъкло. На площада моторите захъркаха, В диспечерската, тъпчейки разхвърляните карти и книжа, пред екрана подскачаше Пагава и нетърпеливо крещеше: „Защо не чуваш? «Харибдите» горят! Горят «харибдите», казвам! Вълната тръгна! Разбираш ли, нищо не чувам!… Етиен! Ако си разбрал, кимни!…“
Мръщейки се от болка, Роберт метна кутията на рамо и почна да слиза към вестибюла. Отзад някой шумно дишаше и гърмеше по стъпалата. Вестибюлът беше осеян с амбалажна хартия и с парчета от някакъв уред. Вратата от нечупливо стъкло беше разцепена по дължина, Роберт се промъкна с едното рамо напред на входната площадка и се спря. Той видя как в небето излитат един след друг претъпкани птерокари. Той видя как Маляев мълком с каменно лице наблъсква в последния птерокар момичетата-лаборантки. Той видя как Хасан и Карл, разтворили уста от напрежение, се мъчат да хвърлят саркофага си през вратата на вертолета, а някой отвътре се старае да им помогне и всеки път саркофагът го удря по пръстите. Той видя Патрик, съвсем спокойния, сънен Патрик, който беше опрял гръб в задния фенер на вертолета съсредоточен и замислен израз. А когато извърна глава, видя едва ли не над себе си въгленочерната стена на Вълната, която закриваше небето като кадифена завеса.
— Спрете да товарите! — изкрещя над ухото му Пагава. — Опомнете се! Веднага да хвърлите този ковчег!
Хемостазерът рухна с тежък звън върху бетона.
— Изхвърлете всичко! — крещеше Пагава, като тичаше от входната площадка. — Всички незабавно във вертолета! Не виждате ли? На кого говоря, Скляров! Патрик, спиш ли?
Роберт не се помръдна от мястото си. Патрик също. В това време Маляев се облегна върху вратата на птерокара, затвори я и взе да маха с ръце. Птерокарът разпери криле, подскочи тежко, наведе се на една страна и излетя зад покривите. От вертолета хвърчаха кутии. Някой викаше с плачещ глас: „Няма да дам, Шота Петрович! Това няма да им дам!…“ — „Ще дадеш, гълъбче! — ревеше Пагава. — И още как ще дадеш!“ Към Пагава изтича Маляев, като извика нещо и посочи небето. Роберт вдигна очи. Един малък вертолет-водач, набоден с антени като таралеж, се понесе над площада с ужасния вой на прегрят двигател и като ставаше все по-малък, отлетя на юг. Пагава вдигна над главата си стиснати юмруци:
— Къде? — закрещя той. — Назад! Назад, да го вземе дяволът! Стига паника! Спрете го!
В това време Роберт стоеше на входната площадка и крепеше на рамото си, което тъпо го болеше, тежката картонена кутия. Той имаше впечатление, че е на кино. Ето, разтоварват вертолета. Т.е. просто изхвърлят от него каквото им падне, вертолетът наистина е претоварен — то личи по спадналото шаси. До вертолета се блъскат. Отначало се блъскаха с викове, сега млъкнаха. Хасан смуче кокалчетата на пръстите си — сигурно се е одраскал. Патрик като че ли е заспал. Намерил е кога, и главното, къде!… Карт Хофман, човек педантичен (както се казва — „задълбочен и предпазлив учен“), хваща летящите от вертолета кутии и се мъчи да ги подреди акуратно — вероятно за самоутвърждаване. Пагава подскача нетърпеливо до вертолета и през цялото време поглежда ту към Вълната, ту към контролната кула. Той явно не иска да отлети и съжалява, че тук той е най-старият. Маляев стои настрана и също гледа към Вълната — без да откъсва очи, със студена враждебност. А в сянката на къщата, в която живееше Патрик, стои моят флаер. Интересно кой го е закарал там и защо? Никой не обръща внимание на флаера, а и той никому не трябва; останали са около десет души, не по-малко, вертолетът е добър, мощен, от класа „грифон“, но при такъв товар ще тръгне с половин скорост. Роберт постави кутията на стъпалото.