— Няма да успеем — каза Маляев.
В гласа му имаше такава тъга и горчивина, че Роберт се учуди. Но той вече знаеше, че всички ще успеят. Той отиде до Маляев.
— Има още една резервна „харибда“ — каза той. — Четвърт час ще ви стигне ли?
Маляев го гледаше, без да разбира.
— Има две резервни „харибди“ — каза студено той и изведнъж разбра.
— Добре — каза Роберт. — Не забравяйте Патрик. Той е от другата страна на вертолета.
Роберт се обърна и се затича. След него закрещяха, но той не се обърна. Тичаше с всичка сила, като прескачаше захвърлените апарати, лехите с декоративни растения, старателно подстриганите храсти с ароматни бели цветове. Той тичаше към западния край. Вдясно над покривите стоеше черна кадифена стена, стигаща до зенита, а вляво препичаше ослепителното бяло слънце. Роберт задмина последната къща и веднага се натъкна на необятната кърма на „харибдата“. Той видя снопове зеленина, усукани в сглобките на исполинските гъсенични вериги, смачкани листчета от някакво ярко цвете, прилепнали към гъсеничната лента, одраното стъбло на една млада палма, стърчащо между зъбните колела, и, без да вдига очи, се покатери нагоре по тясната стълба, като гореше ръцете си в нажежените от слънцето напречници. Все така, без да вдига очи, той се плъзна по гръб в кабината за ръчно управление, седна на седалката, свали стоманения щит пред лицето си и отново ръцете му заработиха по навик, автоматично. Дясната му ръка се протегна напред и включи тока, едновременно лявата включи скачването, приведе управлението на ръчно, а дясната вече се протягаше назад да търси клавиша на стартера; и когато всичко наоколо зарева, загърмя и се затресе, лявата, вече съвсем ненужно включи системата на кондициониране. След това — вече съзнателно — той напипа лоста за управляване на поглъщателя, отведе го до крайна степен към себе си и едва тогава се реши да погледне напред през отметнатия щит.
Право срещу него беше Вълната. Вероятно нито един човек освен Лю никога не е бил толкова близо до Вълната. Тя беше просто черна, без ни най-малки жилки и задяната от слънцето степ ясно се очертаваше на нейния фон до самия хоризонт. Виждаше се всяка тревичка, всяко храстче. Роберт виждаше дори мишките-земеровки, замрели шашардисано като жълти стълбчета пред дупките си.
Над главата му се чу и почна стремително да нараства сух звънтящ вой — абсорберът заработи. „Харибдата“ плавно се олюляваше в движение. В огледалото зданията на селището подскачаха в праха, вертолетът още не се виждаше. Още стотина метра, не, още петдесетина метра — и край. Той хвърли поглед наляво и му се стори, че стената на Вълната вече малко се е огънала. Впрочем беше много трудно да се съди за това. А може би няма да успея, изведнъж си помисли той. Той не сваляше очи от белите димни стълбове, вдигащи се зад хоризонта. Димът бързо се разпръсваше и сега едва личеше. Интересно какво е могло да гори в „харибдите“?
Стига, помисли си той, като натискаше спирачките. Че инак няма да мога да избягам. Той отново погледна в огледалото. Ех, че дълго се суетят, помисли си той. Степта пред „харибдата“ бавно потъмняваше като огромен триъгълник, във върха на който се намираше абсорберът. Мишките-земеровки изведнъж безпомощно заскачаха, една от тях внезапно падна по гръб на около двадесетина крачки и лапичките й конвулсивно затрепераха.
— Бягайте, глупачета! — каза гласно Роберт. — Вие поне можете.
И тогава той видя втората „харибда“. Тя стоеше на половин километър, обърната на изток, алчно вдигнала черната тръба на абсорбера, и пред нея тревата точно така потъмняваше, потрепервайки от нетърпим студ.