— Разбира се. Къде другаде?
Роберт се облегна на седалката.
— Да — каза той. — Ти напразно остана.
— В какъв смисъл „напразно“?
— Можеш ли по-бързо?
— Мога…
— Ами още по-бързо?
Патрик не отвърна. Двигателят клокочеше, задавяйки се от въздуха.
— Ние винаги бързаме — измърмори Патрик. — Винаги нещо или някой ни кара да препускаме. По-бързо, още по-бързо… Ами не може ли още по-бързо? Може, отговаряме ние. Моля ви се!… Нямаме време да се огледаме. Нямаме време да помислим. Нямаме време да размислим — защо и дали си струва? А после се появява Вълната. И ние пак бързаме.
— Подай повече гориво — каза Роберт. Той мислеше за съвсем друго нещо. — И карай по-надясно.
Патрик замълча. Долу бързо минаваха зелените нивя със зреещо жито, редките бели къщички на синоптичните станции. Виждаше се как караха добитъка на юг направо чрез житата. От тази височина кибернетичните овчари наглеждаха като блестящи звездички. Всичко това вече не беше нужно.
— Не си ли чувал нещо за „Стрелата“? — попита Роберт.
— Не. „Стрелата“ е далеч. Тя няма да успее. Престани да мислиш за това, Роб!
— Че за какво друго да мисля? — измърмори Роберт.
— Ами за нищо. Седни по-удобно и гледай наоколо си! Не знам дали и ти, но аз не забелязвах по-рано нищо от това. Мисля, че дори никога не съм виждал тази зелена вълна от вятъра върху житата… Вълна! Пфу! И знаеш ли кога видях за пръв път всичко това? Знаеш ли? Когато гледах към степта през железния щит на „харибдата“. Аз все гледах тази чернотия и изведнъж видях степта и разбрах, че това е краят на всичко. И ми стана ужасно мъчно. А мишките-земеровки гледаха Вълната и нищо не разбираха… И знаеш ли, какво открих, Роб? В нещо сме сбъркали.
Роберт мълчеше. Късно си се сетил, мислеше си той. Трябваше по-рано да гледаш, макар и през прозореца.
Долу преминаваха белите правоъгълници на зданията, бетонирани площади, раираните кули на енергоантените — това беше една от многобройните енергетични станции на северния пояс.
— Снишавай се — каза Роберт.
— Къде?
— Ето един площад — виждаш ли? — гдето са птерокарите.
Патрик погледна през борда.
— Действително — каза той. — Ами защо?
— Ще си вземеш един птерокар, а на мене ще дадеш флаера.
— Какво си намислил? — попита Патрик.
— Ще летиш сам по-нататък. Аз нямам работа в Ручеите. Слизай.
Патрик послушно почна да се снишава. Все пак той караше флаера отвратително. Роберт разглеждаше площада.
— Превъзходна организация — измърмори насмешливо той. — Ние там се блъскаме, захвърляме всичко, а тук на двама дежурни се падат три птерокара.
Флаерът кацна тромаво между птерокарите. Роберт прехапа език.
— Ох! — каза той. — Хайде, излизай, излизай.
Патрик много бавно и неохотно слезе от седалката.
— Роб — каза той несигурно, — може и да не е моя работа, но все пак какво си намислил?
Роберт бързо, пъргаво се премести на неговото място.
— Не се безпокой, няма нищо страшно. Ти ще се справиш ли с птерокара?
Патрик стоеше с отпуснати ръце и лицето му доби жалостив израз.
— Роб — каза той. — Гледай трезво на нещата. Над Вълната има плазмена бариера от сто километра. Няма да можеш да я прескочиш.
Роберт смаяно го погледна.
— Той вече отдавна е загинал — каза Патрик. — Първият път можеше да сбъркаш, но сега там е минала Вълната.
— За какво говориш? — попита Роберт. — Нямам намерение да скачам през Вълната, проклета да е. Имам по-важна работа. Сбогом. Предай на Маляев, че няма да се върна. Сбогом, Патрик.
— Сбогом — каза Патрик.
— Ти така и не ми каза, ще се справиш ли с птерокара или не?
— Ще се справя — каза печално Патрик. — Познавам добре птерокарите. Ех, Роб!…
Роберт обърна ръчката за управление остро към себе си и когато се огледа след пет минути, енергостанцията вече се беше скрила зад хоризонта. До Детското имаше два часа път. Роберт провери горивото, вслуша се в двигателя, нагласи го на най-икономичен режим и включи киберпилота. После отново опита да извика Детското. Детското мълчеше. Роберт искаше да изключи рацията, но помисли и превключи приемника на самонастройка.
— … от девети клас Асмодей Баро намери през време на екскурзия вкаменели организми, напомнящи морски таралежи. Мястото на находката се намира доста далеч от крайбрежието…
— … съвещание при директора. Тук се носят никакви странни слухове. Казват, че Вълната била стигнала до Грийнфилд. Дали да се върна в базата? Мисля, че сега не е време за улмотрони.
— … няма да успеем да я поставим със собствени сили. Ние нямаме Отело. Откровено казано, идеята да поставяме Шекспир ми се струва абсурдна. Не мисля, че сме способни на нова интерпретация, а да чакаме, докато…