Роберт влезе в Танината стая. Тук, както винаги, беше чисто, светло и миришеше на хубаво. На масата лежеше разтворена тетрадка, през облегалката на стола беше метната голяма мъхеста кърпа за лице. Роберт я пипна — тя беше още влажна.
Роберт постоя до масата, после плъзна разсеяно поглед по тетрадката. Той прочете два пъти името си, докато това стигне до съзнанието му. Името беше написано с големи печатни букви.
„РОБИК! Спешно ни евакуираха към Столицата. Търси ме в Столицата. Непременно да ме намериш! Още нищо не са ни казали, но, изглежда, че наближава нещо страшно. Ти си ми нужен, Робик. Намери ме. Твоя Т.“
Роберт откъсна листчето от тетрадката, сгъна го на четири и го скри в джоба си. За последен път огледа Танината стая, отвори стенния гардероб, попипа роклите й, отново затвори гардероба и излезе от вилата.
От вилата на Таня се виждаше добре морето — спокойно, приличащо на застинало зелено масло. Десетки пътечки водеха през тревата към жълтия плаж, по който бяха разхвърляни шезлонги и скари. Няколко лодки лежаха нагоре с килове до самата вода. А хоризонтът на север гореше с нетърпимо ярки слънчеви петна. Роберт бързо отиде до флаера. Той прекрачи борда, спря се и отново се озърна към морето. И изведнъж разбра: това не беше слънцето, това беше гребенът на Вълната.
Той се отпусна уморено на седалката и подкара флаера. Същото е и на юг, помисли си той. Тя ни изтласква от север и от юг. Капан. Коридор между две смърти. Флаерът отново се понесе над тропическата гора. Колко остава още, мислеше той. Два часа, три? Две места в звездолета, десет?
Гората под флаера изведнъж се свърши и Роберт вида на една просторна поляна голям пътнически аеробус, обкръжен от тълпа хора. Той машинално забави движението и почна да слиза. Види се, аеробусът беше претърпял авария и всички тези хора до него — чудно нещо, колко са малки всичките! — чакаха, докато пилотът оправи повредата. Той видя пилота — огромен чернокож човек, който човъркаше двигателя. После разбра, че това са деца и веднага след това видя Таня. Тя беше застанала до пилота и поемаше от него някакви части.
Флаерът падна на десет крачки от аеробуса и веднага всички се обърнаха към него. Но Роберт виждаше само Таня, нейното прекрасно измъчено лице, тънките й ръце, които притискаха към гърдите изцапаните железа, и учудено разширените й очи.
— Аз съм — каза Роберт. — Какво има, Таня?
Таня мълчаливо го гледаше и тогава той погледна към чернокожия пилот и позна Габа. Габа се усмихна широко и извика:
— А, Роберт! Я ела тук да ми помогнеш! Таня е чудесно момиче, но никога не е имала работа с аеробуси! И аз също! А пък двигателят му през цялото време заглъхва!
Децата — седемгодишни момченца и момиченца — разглеждаха с интерес Роберт. Той се приближи до аеробуса, мимоходом докосна нежно с бузата си косата на Таня и надникна в двигателя. Габа го потупа по гърба. Те се познаваха добре. Бяха се сприятелили много — Роберт и десет отчаяно скучаещи нула-изпитатели, които вече две години седяха тук без работа след несполучливия опит с кучето Фимка.
Онова, което видя в двигателя, накара Роберт за секунда да притаи дъх. Да, Габа, както изглежда, наистина по-рано никога не е имал работа с аеробуси. Нищо не можеше да се направи — горивото беше свършило. Съвсем напразно Габа беше почти разглобил двигателя. То се случва. Случва се такова нещо дори на най-опитните водачи: в аеробусите горивото не свършва често. Роберт погледна крадешком към Таня. Тя все притискаше към гърдите си замърсените от смазка взривни цилиндри и чакаше.
— И тъй? — попита бодро Габа. — Правилно ли сме си служили с ей този лост, не зная как се казва той?
— Ами — каза Роберт, — много е възможно. — Той хвана лоста и го подръпна. — Някой знае ли, че сте заседнали тук?
— Аз съобщавах — отвърна Габа. — Но на тях там не им стигат коли. Знаеш ли историята с ембриозародишите?
— Кажи, кажи — каза Роберт, като очистваше безцелно, но много старателно канала на подаващия лост. Той се наведе така, че лицето му да не се вижда.
— Трябваше ни транспорт. Канеко почна да отглежда „медузи“, а пък се оказа, че това не са „медузи“, а кибернетични кухни. Грешка в снабдяването, а? — Габа почна високо да се смее. — Какво ще кажеш?