— Смехория — каза Роберт през зъби.
Той вдигна глава и огледа небето. Видя празната белезникава синева и на север над върхарите на далечните дървета ослепително яркия гребен на Вълната. Тогава пусна полека отметнатия калъф на двигателя, измърмори „Така-а… Ще видим!“ и обиколи аеробуса от другата страна, където нямаше никой. Там клекна и притисна чело до блестящата полирана обшивка. От другата страна на аеробуса Габа запя с гърмящ глас:
Когато отвори очи, Роберт видя неговата танцуваща сянка на тревата — сянка от вдигнатите ръце с разперени пръсти. Габа забавляваше децата. Роберт се изправи, отвори вратата и влезе в аеробуса. На седалката на водача седеше едно момче, което ожесточено се беше вкопчило в ръчките за управляване. То правеше с ръчките необичайни фигури и при това свиреше и бучеше.
— Внимавай — ще ги измъкнеш — каза Роберт.
Момчето не му обърна внимание.
Роберт искаше да включи SOS-фара, но видя, че фарът вече беше включен. Тогава той отново огледа небето. През електролита на фенера небето изглеждаше нежно синьо и беше съвсем празно. Трябва да реша, помисли си той и хвърли поглед към момчето. Момчето с увлечение подражаваше на рева на вятъра.
— Я излез тук, Роб — каза Габа. Той стоеше до вратата.
Роберт излезе.
— Притвори вратата — каза Габа.
Чуваше се как Таня разказва нещо на децата от другата страна на аеробуса и как свири и бучи момчето на седалката на пилота.
— Тя кога ще бъде тук? — попита Габа.
— След половин час.
— Какво се е случило с двигателя?
— Няма гориво.
Лицето на Габа посивя.
— Защо — попита той безсмислено. Роберт нищо не каза. — А в твоя флаер?
— На този сандък няма да стигне и за пет минути.
Габа се удари с юмруци по челото и седна на тревата.
— Ти си механик — каза той дрезгаво. — Измисли нещо.
Роберт се облегна на аеробуса.
— Спомняш ли си приказката за вълка, козата и зелето? Тук има една дузина дечица, една жена и ние двамата. Жената, която обичам повече от всички хора на света. Жената, която ще спася на всяка цена. И така, флаерът е двуместен…
Габа кимна няколко пъти.
— Разбирам. Няма какво да се говори, то се знае. Нека Таня седне във флаера и да вземе толкова дечица, колкото се поберат…
— Не — каза Роберт.
— Защо не? След два часа те ще бъдат в Столицата.
— Не — повтори Роберт. — Това няма да я спаси. Вълната ще бъде в Столицата след три часа. Там чака звездолет. Таня трябва да отлети с него. Недей да спориш с мене! — яростно прошепна той. — Възможни са само два варианта: или аз ще летя с Таня, или с Таня ще летиш ти, но тогава ще ми се закълнеш във всичко свято, че Таня ще отлети с този звездолет. Избирай.
— Ти си полудял! — каза Габа. Той се вдигна бавно от тревата. — Това са деца! Ела на себе си!…
— Ами ония, които остават тук, те не са ли деца? Кой ще избере трите, които ще отлетят към Столицата и към Земята. Ти ли? Върви избирай!
Габа беззвучно отваряше и затваряше уста. Роберт погледна на север. Вълната вече се виждаше добре. Сияещата ивица се вдигаше все по-високо, влачейки след себе си тежка черна завеса.
— Е? — каза Роберт. — Заклеваш ли се?
Габа бавно поклати глава.
— Тогава сбогом — каза Роберт.
Той направи крачка напред, но Габа му препречи пътя.
— Деца! — каза той почти беззвучно.
Роберт го хвана с две ръце за реверите на куртката и доближи лицето си съвсем близо до неговото лице.
— Таня! — каза той.
Няколко секунди те мълчаливо се гледаха в очите.
— Тя ще те намрази — каза тихо Габа.
Роберт го пусна и се засмя.
— След три часа и аз ще умра — каза той. — Ще ми бъде все едно. Сбогом, Габа.
Те се разделиха.
— Тя няма да тръгне с тебе — каза Габа след него.
Роберт не отговори. Аз това го знам, помисли си той. Той заобиколи аеробуса и с дълги скокове се втурна към флаера. Видя лицето на Таня, обърнато към него, и смеещите се лица на дечицата, които бяха я наобиколили, и весело им помаха с ръка, като усещаше силна болка в мускулите на лицето, свити конвулсивно в безгрижна усмивка. Той изтича към флаера, надникна вътре, сетне се изправи и извика:
— Танюшка, я ела ми помогни!
И в същия миг от другата страна на аеробуса се появи Габа. Той скачаше на четири крака.
— Защо скучаете? — закрещя той. — Кой ще хване Шир Хан18 — великия тигър на джунглите?
Той нададе проточен рев, ритна и побегна на четири крака към гората. Няколко секунди дечицата го гледаха с отворени уста, после някой весело изпищя, някой войнствено зарева и цялата тълпа се завтече след Габа, който вече надничаше с рев зад дърветата.