Таня се озърна, усмихна се учудено и отиде до Роберт.
— Колко чудно — каза тя. — Сякаш няма никаква катастрофа.
Роберт все гледаше след Габа. Вече никой не се виждаше, но от гората ясно се чуваха смях и писък, пращене на храсти и грозният рев на Шир Хан.
— Колко особено се усмихваш, Робик — каза Таня.
— Какъв чудак е този Габа — каза Роберт и веднага съжали: трябваше да мълчи. Гласът му изневеряваше.
— Какво има, Роб? — попита веднага Таня.
Неволно той погледна над главата й. Тя също се обърна и също погледна и уплашено се притисна до него.
— Какво е това? — попита тя.
Вълната вече стигаше до слънцето.
— Трябва да бързаме — каза Роберт. — Влез в кабината и вдигни седалката.
Тя скочи ловко в кабината и тогава с огромен скок той скочи след нея, обгърна раменете й с дясната си ръка и я стисна така, че тя да не може да се помести, и от място подкара флаера към небето.
— Роби! — прошепна Таня. — Какво правиш, Роби?
Той не я гледаше. Той изстискваше от флаера всичко, което можеше. И само с края на окото си видя долу поляната, самотния аеробус и малкото лице, което поглеждаше с любопитство от кабината на водача.
Глава осма
Дневната жега вече беше почнала да спада, когато последните птерокари, препълнени и претоварени, чупейки шаситата, кацнаха на улиците до площада пред зданието на Съвета. Сега на този обширен площад се беше събрало почти цялото население на планетата.
От север и от юг бавно влизаха в града гърмящите колони на уродливите земериначни „къртици“ с отличителните знаци на Следотърсачите и с жълтите мълнии на строителите-енергетици. Те застанаха на лагер по средата на площада и след стремително съвещание, на което се изказаха само двама души — всеки по три минути полугласно, — започнаха да копаят дълбока шахта-скривалище. „Къртиците“ загърмяха оглушително, чупейки бетона на настилката, и след това една след друга, извивайки се нелепо, почнаха да влизат в земята. Край шахтата бързо израсна пръстеновидна могила от раздробена почва и над площада се появи и увисна задушлива възкисела миризма на денатуриран базалт.
Физиците-нулевици запълниха пустеещите етажи на театъра срещу зданието на Съвета. Целия ден те отстъпваха заедно с аварийните отряди на „харибдите“, като се забавяха във всеки наблюдателен пункт, във всяка станция за далечен контрол, за да спасяват всичко, което смогват, от оборудването и научната документация, и всяка минута рискуваха живота си, докато категоричната заповед на Ламондоа и на директора не ги извика в Столицата. Познаваха ги по възбудения и виновно-предизвикателен вид, по неестествено оживените гласове, по безсмислените шеги, в които се позоваваха на специални обстоятелства и по нервния висок смях. Сега под ръководството на Аристотел и Пагава те отбираха и преснимаха на микрофилм най-ценните материали за евакуиране от планетата.
Една голяма група от механици и метеоролози беше излязла на края на града и се зае да строи конвейерни цехове за производство на малки ракети. Смятаха да натоварят тези ракети с извънредно важна документация и да ги пуснат извън пределите на атмосферата като изкуствени спътници, за да ги съберат после и да ги доставят на Земята. Към ракетниците се присъединиха част от аутсайдерите — онези, които инстинктивно усещаха, че нямат сила да чакат със скръстени ръце, и онези, които наистина можеха и желаеха да помогнат, и онези, които искрено вярваха, че е необходимо да бъде спасена извънредно важната документация.
Но на площада, задръстен от „гепарди“, „медузи“, „каруци“, „дилижанси“, „къртици“, „грифони“, оставаха още много хора. Тук бяха биолози и планетолози, изгубили за оставащите часове смисъла на живота, аутсайдери — художници и артисти, — смаяни от неочаквана изненада, сърдити, объркани, които не знаеха какво да правят, къде да отидат и пред кого да предявяват искания. Някакви много издръжливи и спокойни хора разговаряха бавно на разнообразни теми, като се събираха на купчини сред машините. И още някакви си тихи хора, които мълчаливо и омърлушено седяха в кабините или се притискаха до стените на зданията.
Планетата беше опустяла. Цялото население — всеки човек беше извикан, изкаран, заловен в най-отдалечените й и затънтени краища и докаран в Столицата. Тя се намираше на екватора и сега по всички ширини на планетата, северни и южни, беше пусто. Само няколко души бяха останали там, които бяха заявили, че им е все едно, и някъде над тропическите гори се беше изгубил един аеробус с деца и възпитател и един тежък „грифон“, изпратен да ги търси.