До самата врата го настигна и го спря непознат човек с работно миньорско облекло.
— Леонид Андреевич — каза той и загрижено се усмихна. — Една минутка. Буквално една минутка.
— Моля, моля — каза Горбовски.
Човекът припряно ровеше в джобовете си.
— Когато пристигнете на Земята — каза той, — ако обичате… Че къде изчезна то?… Не мисля, че това много ще ви затрудни. Аха, ето го… — Той извади сгънат на две плик. — Адресът е тук, с печатни букви… Бъдете така добър да го изпратите.
Горбовски кимна няколко пъти.
— Мога да чета дори и ръкописно — каза той любезно и взе плика.
— Почеркът ми е отвратителен. Сам не мога да го разчета, а сега писах набързо… — Той помълча, после протегна ръка. — Добър път! Предварително ви благодаря.
— Как е вашата шахта? — попита Горбовски.
— Отлично — отвърна човекът. — Не се безпокойте за нас.
Горбовски влезе в зданието на Съвета и почна да се качва по стълбата, като обмисляше първата фраза на обръщението си към Съвета. Фразата все не излизаше. Преди да стигне втория етаж, той видя, че членовете на Съвета слизат срещу него. Отпред, докоснал с пръст перилата, леко стъпваше Ламондоа, съвсем спокоен и дори някак разсеян. Когато видя Горбовски, той се усмихна със странна, объркана усмивка и веднага отмести погледа си. Горбовски отстъпи настрана. Зад Ламондоа вървеше директорът, кървавочервен и свиреп. Той измърмори: „Готов ли си?“ — и без да дочака отговор, мина край него. След него минаха останалите членове на Съвета, които Горбовски не познаваше. Те обсъждаха високо и оживено устройството на входа на подземното скривалище и в този шум, и в тяхното оживление ясно се чувствуваше някаква престореност и личеше, че мислите им са заети със съвсем друго нещо. А последен — на известно разстояние от всички — слизаше Станислав Пища, точно толкова едър, почернял и къдрокос, както и преди двадесет и пет години, когато командуваше „Слънчоглед“ и заедно с Горбовски щурмуваше Сляпото петно.
— Я! — каза Горбовски.
— О! — каза Станислав Пища.
— Ти какво правиш тук?
— Карам се с физиците.
— Браво — каза Горбовски. — И аз ще се карам. А засега ми кажи кой завежда тук детската колония?
— Аз — отвърна Пища.
Горбовски недоверчиво го погледна.
— Аз, аз! — Пища се усмихна. — Не вярваш ли? Сега ще се убедиш. На площада. Когато почне кавгата. Уверявам те, че това ще бъде съвсем непедагогично зрелище.
Те почнаха бавно да слизат към изхода.
— Нека има кавга — каза Горбовски. — Това не те засяга. Къде са децата?
— В парка.
— Много добре. Върви там и незабавно — чуваш ли? — незабавно почни да товариш децата на „Тариел“. Там те чакат Марк и Пърси. Вече натоварихме яслите. Върви бързо.
— Браво на тебе — каза Пища.
— Че как иначе — каза Горбовски. — А сега тичай.
Пища го удари по рамото и поклащайки се, се затича надолу. Горбовски излезе след него. Той видя стотици лица, обърнати към него, и чу гърмящия глас на Матвей, който говореше по мегафона:
— … и фактически ние решаваме сега въпроса, кое е най-ценно за човечеството и за нас като част от човечеството. Пръв ще говори завеждащият детската колония другарят Станислав Пища.
— Той си отиде — каза Горбовски.
Директорът се озърна.
— Как си отиде? — попита той шепнешком. — Къде?
На площада беше много тихо.
— Тогава позволете ми — каза Ламондоа. Той взе мегафона.
Горбовски видя как тънките му бели пръсти легнаха плътно върху конвулсивно стиснатите дебели пръсти на Матвей. Директорът не даде мегафона веднага.
— Ние всички знаем какво е Радуга — почна Ламондоа. — Радуга — това е планета, колонизирана от науката и предназначена за провеждане на физически експерименти. Резултатът от тези експерименти се очаква от цялото човечество. Всеки, който пристига в Радуга и живее тук, знае къде е пристигнал и къде живее. — Ламондоа говореше рязко и уверено, той беше много хубав сега — бледен, изправен, напрегнат като струна. — Ние всички сме войници на науката. Ние отдадохме на науката целия си живот. Отдадохме й цялата си любов и всичко най-хубаво, което имаме. И онова, което сме създали, всъщност вече не ни принадлежи. То принадлежи на науката и на двадесетте милиарда жители на Земята, пръснати по Вселената. Разговорите на морални теми са винаги много тежки и неприятни. И в тези разговори прекалено често на разума и на логиката пречи нашето чисто емоционално „искам“ и „не искам“, „харесвам“ и „не харесвам“. Но съществува един обективен закон, който движи човешкото общество. Той не зависи от нашите емоции. И той гласи: човечеството трябва да получава познания. Това е най-важното за нас — борбата на знанието срещу незнанието. И ако искаме нашите действия да не изглеждат безсмислени в светлината на този закон, ние трябва да го следваме дори ако се наложи заради него да отстъпим от някои вродени или дадени ни от възпитанието идеи. — Ламондоа помълча и разкопча яката на ризата си. — Най-ценното за Радуга — това е нашият труд. Тридесет години ние изучавахме дискретното пространство. Ние сме събрали тук най-добрите нула-физици на Земята. Идеите, породени от нашия труд, досега още се намират в стадия на усвояването, толкова са дълбоки, перспективни и обикновено парадоксални. Няма да сбъркам, ако кажа, че само тук, на Радуга, съществуват хора — носители на новото разбиране на пространството, и че само на Радуга има експериментален материал, който ще послужи за теоретична разработка на това разбиране. Но дори ние, специалистите, не сме способни да кажем сега каква гигантска, необхватна власт над света ще донесе на човечеството нашата нова теория. Не с тридесет години — науката ще отиде напред със сто, двеста… триста години.