— Това е много важно! — потвърди вторият човек, който държеше Горбовски за левия лакът. Той имаше дебели, добри устни, небръснати бузи и малки умоляващи очички. — Разбирате ли, това е Маляев… — Той посочи с пръст първия. — Непременно трябва да вземете тази папка…
— Мълчете, Патрик — каза Маляев. — Леонид Андреевич, разберете… За да не се повтори вече това… Вече никога — той се задъха — вече никой никога да не ни кара така позорно да избираме…
— Носете я след мене — каза Горбовски. — Ръцете ми са заети.
Те го пуснаха и той направи крачка напред, но си удари коляното в един голям, увит в брезент предмет, който двама младежи с еднакви сини барети държаха с мъка във въздуха.
— Може би ще го вземете? — изпъхтя единият.
— Ако може… — каза другият.
— Ние две години го строихме…
— Моля ви се.
Горбовски поклати глава и почна предпазливо да ги заобикаля.
— Леонид Андреевич — жално каза първият. — Умоляваме ви.
Горбовски отново поклати глава.
— Не се унижавай — каза сърдито вторият. Той изведнъж отпусна своя ъгъл и увитият предмет се удари с трясък в земята. — Какво го държиш?
С неочаквана ярост той ритна апарата си с крак и се отдалечи, като накуцваше силно.
— Володка! — извика първият тревожно след него. — Не полудявай!
Горбовски се извърна.
— Скулптурите естествено няма на какво да се надяват — каза на ухото му един мазен глас.
Горбовски само повъртя глава: не можеше да говори. Зад гърба му, настъпвайки го по петите, хриптеше Маляев.
Още една група от някакви хора с рула, вързопи и пакети в ръце изведнъж се раздвижи и тръгна с него.
— Може би има смисъл да направим така… — нервно и отсечено почна да говори единият от тях. — Може би всичко… Да наредим всичко до товарния люк… Разбираме, че шансовете са малко… Но ако все пак остане място… В края на краищата това не са хора, това са вещи… Ще ги мушнете някъде… как да е…
— Да… да… — каза Горбовски. — Моля ви, заемете се с това. — Той се спря за малко и премести шедьовъра на другото рамо. — Съобщете на всички. Нека ги наредят до товарния люк. На десетина крачки встрани. Съгласни ли сте?
Тълпата се раздвижи, вече не беше толкова тясно. Хората с рулата и вързопите почнаха да се разотиват и Горбовски най-сетне се измъкна на свободното пространство до пътническия люк, където децата, строени в две редици, чакаха реда си, за да попаднат в ръцете на Пърси Диксън.
Дребосъчетата с разноцветни куртки, гащички и шапчици бяха в радостна възбуда, предизвикана от перспективата за истински звезден полет. Те се забавляваха много помежду си и със синкавата грамада на кораба и даряваха родителите си, които се тълпяха наоколо, само с разсеяни погледи. Не им беше до родителите. В кръглия отвор на люка стоеше Пърси Диксън, облечен в много старинна, отдавна забравена парадна униформа на звезден летец, тежка и задушна, с набързо посребрени копчета, със значки и ослепителни сърмени ширити. Пот се стичаше по косматото му лице и от време на време той изреваваше с морски глас: „По бим-бом-брамселите! Стойте по местата, вдигам котва!“ Това беше много весело и възторжените дребосъчета не сваляха очи от него. Тук бяха и двама възпитатели: мъжът държеше в ръце списъците, а жената много весело пееше с дечицата една песничка за храбрия носорог. Дечицата й пригласяха, без да откъсват очи от Диксън, и всяко пееше различно.
Горбовски си помисли, че ако стои ей-така с гръб към тълпата, човек може да повярва, че добрият чичо Пърси наистина е организирал за децата от предучилищна възраст весела обиколка на Радуга с този звездолет. Но ето че Диксън вдигна на ръце следващото дете, обърна се и го предаде на някого в тамбура19 и тогава зад гърба на Горбовски един женски глас истерично изкрещя: „Толик! Моят Толик…“ Горбовски се озърна и видя бледото лице на Маляев и напрегнатите лица на бащите, и лицата на майките, които се усмихваха с жалки изкривени усмивки, и сълзите в очите им, и прехапаните им устни, и отчаянието, мятащата се в истерия жена, която един човек с комбинезон, изцапан с пръст, бързо отвеждаше, прегърнал я през раменете. И един се отвърна, и друг се прегърби и бързо се отдалечи, като се блъскаше в минувачите, а някой просто легна на бетона и стисна глава с ръце.
Горбовски видя Женя Вязаницина, напълняла и разхубавяла, с огромни сухи очи и решително стисната уста. Тя държеше за ръка дебело спокойно момченце с червени гащички. Момченцето дъвчеше ябълка и беше вперило очи в блестящия Пърси Диксън.
— Здравей, Леонид — каза тя.
— Здравей, Женечка — каза Горбовски.