Маляев и Патрик се отдръпнаха встрани.
— Колко си слаб — каза тя. — Все си такъв слаб. И дори още си отслабнал.
— А ти си се разхубавила.
— Много ли ти преча?
— Не, всичко върви както трябва. Само трябва да прегледам кораба. Много ме е страх, че мястото все пак няма да ни стигне.
— Много лошо е да си сама. Матвей е зает, зает, зает… Понякога ми се струва, че му е абсолютно все едно.
— Съвсем не му е все едно — каза Горбовски. — Аз говорих с него. Знам, че съвсем не му е все едно… Но нищо не може да направи. Всички деца на Радуга са негови деца. Той не може другояче.
Тя слабо махна с ръка.
— Не знам какво да правя с Альошка — каза тя. — Той е съвсем домашен. Дори не е ходил никога в детска градина.
— Ще свикне. Децата много бързо свикват с всичко, Женечка. И не се страхувай: ще му бъде добре.
— Аз дори не знам към кого да се обърна.
— Всички възпитатели са добри. Нали знаеш. Всички са еднакви. Альошка ще бъде добре.
— Ти не ме разбираш. Та него го няма в никакви списъци.
— Че какво страшно има? В списъците или не, нито едно дете няма да остане на Радуга. Списъците са само, за да не се загубят децата. Искаш ли да отида и да кажа да го запишат?
— Да — каза тя. — Не… Чакай. Може ли да се кача заедно с него на кораба?
Горбовски поклати печално глава.
— Женечка — каза меко той. — Недей. Недей да безпокоиш децата.
— Никого няма да безпокоя. Искам само да видя как ще бъде там… Кой ще бъде до него…
— Също такива дечица. Весели и добри.
— Може ли да се кача с него?
— Не бива, Женечка.
— Бива. Бива. Той няма да може сам. Как ще живее без мене? Ти нищо не разбираш. Всички вие абсолютно нищо не разбирате. Аз ще върша всичко, което трябва. Всяка работа. Ами че аз всичко мога. Не бъди така безчувствен…
— Женечка, огледай се. Това са майки.
— Той не е като другите. Той е слаб. Капризен. Свикнал е на постоянно внимание. Той няма да може без мене. Няма да може! Та аз знам по-добре от другите! Нима ще се възползуваш от това, че нямам на кого да се оплача от тебе?
— Нима ще заемеш мястото на някое дете, което ще трябва да остане тук?
— Никой няма да остане — каза страстно тя. — Убедена съм, че никой! Всички ще се сместят! А пък на мене съвсем не ми трябва място! Нали имате някакви машинни помещения, някакви камери… Аз трябва да бъда с него!
— Нищо не мога да направя за тебе. Извинявай.
— Можеш! Ти си капитанът. Ти можеш всичко. Нали винаги си бил добър човек, Льоня!
— Аз и сега съм добър. Ти не можеш да си представиш колко съм добър.
— Няма да се махна от тебе — каза тя и млъкна.
— Добре — каза Горбовски. — Само че да направим така. Аз ще отведа ей сега Альошка в кораба, ще прегледам помещенията и ще се върна при тебе. Съгласна ли си?
Тя го погледна втренчено в очите.
— Ти няма да ме излъжеш. Зная. Вярвам ти. Ти никога никого не си лъгал.
— Няма да те излъжа. Когато корабът стартира, ти ще бъдеш до мене. Дай ми момченцето.
Без да откъсва очи от лицето му, тя бутна като насън Альошка към него.
— Алик, върви, върви — каза тя. — Върви с чичо Льоня.
— Къде? — попита момчето.
— На кораба — каза Горбовски, като го хвана за ръка. — Къде другаде? Ей в този кораб. При онзи чичо. Искаш ли?
— Искам при онзи чичо — каза момченцето. То повече не гледаше майка си.
Те заедно отидоха до стълбата, по която се качваха последните дечица. Горбовски каза на възпитателя:
— Впишете го в списъка. Алексей Матвеевич Вязаницин.
Възпитателят погледна момчето, после Горбовски, кимна и го записа. Горбовски бавно се качи по стълбата, вдигна за ръка Алексей Матвеевич и го пренесе през високия комингс.
— Това се нарича тамбур — каза той.
Момчето отдръпна ръката си, освободи се, доближи се съвсем близо до Пърси Диксън и почна да го разглежда. Горбовски свали от рамото си и сложи в ъгъла картината на Сурд. Какво имаше още? — помисли си той. — Да! Той се върна към люка, подаде се и взе от Маляев една папка.
— Благодаря — каза Маляев и се усмихна. — Не забравихте… Спокойна плазма.
Патрик също се усмихваше. Кимайки, те се отдръпнаха към тълпата. Женя беше застанала под самия люк и Горбовски й махна с ръка. После се обърна към Диксън.
— Горещо ли ви е? — попита той.
— Ужасно. Да можех да взема един душ. А в банята има деца.
— Освободете банята — каза Горбовски.
— Лесно е да се каже — Диксън тежко въздъхна, наведе се и дръпна тясната яка на мундира. — Брадата ми влиза в яката — измърмори той. — Боде ме непоносимо. Цялото тяло ме сърби.
— Чичо — каза момчето Альоша. — Брадата ти истинска ли е?
— Можеш да я дръпнеш — каза Пърси с въздишка и се наведе.