Момчето я дръпна.
— Все едно не е истинска — каза то.
Горбовски го хвана за рамото, но Альоша се измъкна.
— Не искам с тебе — каза то. — Искам с капитана.
— Много добре — каза Горбовски. — Пърси, заведете го при възпитателя.
Той направи крачка към вратата за коридора.
— Да не припаднете — каза Диксън след него.
Горбовски бутна вратата. Да, такова нещо на кораба още не беше имало. Писък, смях, свирене, цвърчене, гугукане, войнствени викове, чукане, звънене, трополене, скърцане на метал върху метал, мяукащ плач на бебетата… Неповторими миризми на мляко, мед, лекарства, разгорещени детски тела, сапун — въпреки кондиционирането, въпреки непрекъснатата работа на аварийните вентилатори… Горбовски тръгна по коридора, като си търсеше място къде да стъпи и със страх надничаше през разтворените врати, където скачаха, танцуваха, приспиваха кукли, целеха се с пушки, хвърляха ласо, блъскаха се в невъобразима теснотия, седяха и пълзяха по отворените легла, по масите, под масите, под леглата четиридесет момченца и момиченца на възраст от две до шест години. От каюта в каюта тичаха загрижени възпитатели. В каюткомпанията, от която бяха изхвърлени почти всички мебели, млади майки хранеха и повиваха новородените, тук бяха и яслите — пет деца си говореха на птичи език и пълзяха в заградения ъгъл. Горбовски си представи всичко това в състояние на безтегловност, замижа и отиде в кабината.
Горбовски не можа да познае кабината. Тук беше празно. Изчезнал беше грамадният контрол-комбайн, който заемаше една трета от помещението. Изчезнал беше пултът за управляване, изчезнало беше креслото на пилота-дубльор. Изчезнал беше пултът на обзорния екран. Изчезнало беше креслото пред изчислителя. А самият изчислител, наполовина разглобен, блестеше с оголените си блок-схеми. Корабът беше престанал да бъде звездолет. Той се беше превърнал в самоходен междупланетен шлеп, запазил добрия си ход, но годен само за полети по инерционни траектории.
Горбовски мушна ръце в джобовете си. Диксън сумтеше над ухото му.
— Така, така — каза Горбовски. — Ами къде е Валкенщайн?
— Тук. — Валкенщайн се подаде от дълбочините на изчислителя. Той беше мрачен и много решителен.
— Браво, Марк — каза Горбовски. — И на вас браво, Пърси. Благодаря.
— Вас вече три пъти ви търси Пища — каза Марк и отново се скри в изчислителя. — Той е до товарния люк.
Горбовски пресече кабината и излезе в товарния сектор. Стана му страшно. Тук в дългото и тясно помещение, слабо осветено от две лампи с тлеещо изпразване, стояха, плътно притиснати едни към други, момчета и момичета ученици — от първокласните до горните класове. Те стояха мълком, почти без да се движат, само престъпваха от крак на крак и гледаха през разтворения люк, където се виждаха синьото небе и плоският бял покрив на далечната магазин. Няколко секунди, хапейки устни, Горбовски гледаше децата.
— Първокласниците да се отведат в коридора — каза той. — Втори и трети клас в кабината. Още сега.
— И това още не са всички — каза тихо Диксън. — Десет души са изостанали някъде по пътя от Детското… Впрочем те май са загинали. Група от горните класове отказва да се качи. И няма още една група деца на аутсайдерите, които едва сега пристигнаха. Впрочем ще видите сами.
— Вие пак направете, както казах — предложи Горбовски. — Първите три класа — в коридора и в кабината. А тук — да има светлина, екран, прожектирайте филми. Исторически филми. Нека гледат какво е било по-рано. Действувайте, Пърси. И още нещо — наредете децата във верига до Валкенщайн, нека по конвейер подават части, това малко ще ги отвлече.
Той едва се промъкна към люка и изтича надолу. В подножието на стълбата, обкръжена от възпитатели, стоеше една голяма група дечица на различна възраст. Отляво беше струпано на голяма камара всичко най-ценно от предметите на материалната култура на Радуга: връзки с документи, папки, машини и модели на машини, увити в плат скулптури, картини, навити на рула. А вдясно, на двадесетина крачки, стояха навъсени петнадесет-шестнадесет годишни юноши и девойки и пред тях с ръце на гърба, навел глава, се разхождаше много сериозен Станислав Пища. Той казваше тихо, но ясно:
— … Сметнете го за изпит. Мислете по-малко за себе си и повече за другите. Е, и какво от това, че ви било срам? Съвземете се, надвийте това чувство!
Учениците от горните класове упорито мълчаха. И потиснато мълчаха струпалите се пред товарния люк възрастни хора. Някои от момчетата крадешком се оглеждаха и се виждаше, че искат да избягат, но това беше невъзможно — наоколо бяха застанали бащите и майките им. Горбовски погледна към люка. Дори оттук личеше, че корабът е натъпкан. В широкия като порта люк на тясна редица стояха децата. Лицата им бяха не детски — прекалено сериозни и прекалено печални.