Към Горбовски се приближи някак на една страна огромен, много хубав млад човек с тъжни молещи очи, които никак не отговаряха на целия му облик.
— Една дума, капитане — проговори той с треперещ глас. — Само една дума…
— Една минутка — каза Горбовски.
Той се приближи до Пища и го прегърна през раменете.
— Място има за всички — казваше Пища. — Нека това не ви безпокои.
— Станислав — каза Горбовски, — разпореди се да се качат останалите.
— Там няма място — възрази много непоследователно Пища. — Ние те чакахме. Добре би било да очистим резервната Д-камера.
— На „Тариел“ няма резервни Д-камери. Но сега ще има място. Разпореди се.
Горбовски остана лице с лице с учениците от горните класове.
— Ние не искаме да летим — съобщи един от тях, възрус едър момък с ярки зелени очи. — Възпитателите трябва да летят.
— Правилно! — каза една дребна девойка със спортни, панталони. Отзад гласът на Пърси Диксън извика:
— Хвърляйте! Право на земята!
От люка се посипаха звънливите пластини на блок-схемите. Конвейерът почна да работи.
— Вижте какво, момчета и момичета — каза Горбовски. — Първо, вие нямате право на глас, защото още не сте завършили училище. И, второ, трябва да имате съвест. Вярно е, че сте още млади и се стремите към геройски подвизи, но въпросът е там, че тук не сте необходими, а в кораба сте необходими. Страх ме е да си помисля какво ще стане там през инерционния полет. Необходими са по двама големи за всяка каюта при предучилищната възраст, поне три сръчни момичета за яслите, които да помагат и на жените с новородените. Накратко казано, ето къде се иска подвиг от вас.
— Извинете, капитане — каза подигравателно зеленоокият, — но всички тези задължения прекрасно могат да се изпълнят от възпитателките.
— Извинете, младежо — каза Горбовски, — но предполагам, че са ви известни правата на капитана. Като капитан ви обещавам, че от възпитателите ще излетят само двама души. И главното — напрегнете се и се опитайте да си представите как ще живеят по-нататък вашите възпитатели, ако заемат вашите места на кораба. Игрите свършиха, момчета и момичета, пред вас е животът такъв, какъвто бива понякога — за щастие, рядко. А сега, извинете, аз съм зает. За утеха мога да ви кажа само едно: на кораба вие ще влезете последни. Това е!
Той се обърна с гръб към тях и изведнъж се блъсна в младия човек с тъжните очи.
— Ох, извинете — каза Горбовски. — Съвсем ви забравих.
— Вие казахте, че двама възпитатели ще полетят — каза с пресипнал глас младият човек. — Кои?
— Кой сте вие? — попита Горбовски.
— Аз съм Роберт Скляров. Аз съм физик-нулевик. Но не става дума за мене. Сега ще ви разправя всичко. Но първо ми кажете кои от възпитателите ще летят?
Скляров… Скляров… Страшно познато име. Къде съм чувал за него?
— Камил — каза Скляров и се усмихна неестествено.
— А — каза Горбовски, — та вие се интересувате, кои ще летят? — Той огледа Скляров. — Добре, ще ви кажа. Само на вас. Ще летят завеждащият и главният лекар. Те още не знаят.
— Не — каза Скляров и хвана Горбовски за ръцете. — Още един… Още една. Татяна Турчина. Тя е възпитателка. Много я обичат. Тя е извънредно опитен възпитател…
Горбовски освободи ръцете си.
— Не може — каза той. — Не може, мили Роберт! Ще летят само децата и майките с новородените, разбирате ли? Само децата и майките с кърмачетата.
— И тя! — веднага каза Скляров. — И тя е майка! Тя ще има дете… Моето дете! Попитайте я… И тя е майка!
Някой блъсна силно Горбовски по рамото. Той се олюля и видя как Скляров уплашено се дърпа и отстъпва, а срещу него мълчаливо върви дребна жена, много изящна и стройна, с побелял кичур в златната коса и прекрасно, но сякаш вкаменено лице. Горбовски прокара ръка по челото си и се върна към стълбата.
Сега тук оставаха само учениците от горните класове и възпитателите. Останалите възрастни — бащи и майки и онези, които бяха донесли тук своите творби, и онези, които, види се, в смъртна и неосъзната надежда се стремяха към звездолета, бавно се отдръпваха, разпръсваха се и се разделяха на групи. В люка, разперил ръце, стоеше Станислав Пища и крещеше:
— Сгъстете се малко, деца! Майкъл, викни в каютата да се сгъстят! Още малко!
Отвръщаха му сериозни детски гласове:
— Няма къде вече! Всички стоят много нагъсто!
И плътният глас на Пърси Диксън пробуча:
— Как да няма къде? Ами ей тук зад пулта? Не се бой, малката, няма да те удари ток, мини, мини… И ти също… И ти, чипоносия… По живо! И ти… Така… така…