И студеният, дрънкащ като желязо глас на Валкенщайн, повтаряше:
— Сгъстете се, деца… Дайте път… Отмести се, момиченце… Пусни момчето…
Пища се отдръпна и до него се появи Валкенщайн с куртка през рамо.
— Аз оставам на Радуга — каза той. — Вие ще минете без мене, Леонид Андреевич. — Очите му шареха в тълпата и търсеха някого.
Горбовски кимна.
— Лекарят на борда ли е? — попита той.
— Да — отвърна Марк. — От възрастните там са само лекарят и Диксън.
От люка изведнъж се чу смях.
— Ех, че сте! — каза с усилие гласът на Диксън. — Ето как трябва… Раз-два… раз-два…
В люка се показа Диксън. Той се показа над главата на Пища, обърнатото му лице беше изпотено и ярко малиново.
— Дръжте ме, Леонид — изсъска той. — Ей сега ще падна.
Децата високо се смееха. Това беше наистина много смешно: дебелият бордов инженер висеше като муха на тавана, като се вкопчваше с ръце и крака в карабинните ключалки за закрепване на товара. Той беше тежък и горещ; и когато Пища и Горбовски го измъкнаха навън и го сложиха на крака, той каза, дишайки тежко:
— Стар съм. Стар съм вече…
Той премигна виновно и погледна към Горбовски.
— Не мога там, Леонид. Тясно е, душно, горещо… Този нещастен костюм… Аз оставам тук, а вие с Марк летете. Пък и ми омръзнахте, да ви кажа правото.
— Сбогом, Пърси — каза Горбовски.
— Сбогом, приятелю — каза Диксън, развълнувано.
Горбовски се засмя и го потупа по сърмените ширити.
— Е, виж какво, Станислав — каза той. — Ще трябва да минеш без бордов инженер. Мисля, че ще можеш. Твоята задача е: да излезеш на орбитата на екваториалния спътник ида чакаш „Стрела“. Останалото ще свърши командирът на „Стрела“.
Няколко секунди Пища мълчеше объркано. После разбра.
— Какво е това, а? — каза той много тихо, като се вглеждаше в лицето на Горбовски. — Какво е това? Ти си десантник! Какви са тия жестове?
— Жестове ли? — каза Горбовски. — Аз не умея. А пък ти върви. Ти отговаряш за всички тях докрай. — Той се извърна към учениците от горните класове: — Марш на борда! — извика той. — Върви напред, че иначе няма да се промъкнеш — каза той на Пища.
Пища погледна посърналите ученици, които бавно се влачеха към стълбата, погледна към люка, от който се подаваха лица на деца, неловко клъвна Горбовски по бузата, кимна на Марк и на Диксън и като се вдигна на пръсти, се улови за карабинните ключове. Горбовски го тикна. Учениците от горните класове един след друг подчертано важно и бавно почнаха да се промъкват вътре, като викаха мъжествено: „Я се помръдни! Гледай да не те настъпят! Кой реве там? Горе главите!“ Последно влезе онова същото момиче със спортните панталони. За секунда то се спря и с надежда се озърна към Горбовски, но той направи каменна физиономия.
— Няма къде — каза то тихичко. — Виждате ли? Не се помествам.
— Ще отслабнеш — обеща Горбовски и като го хвана за раменете, предпазливо го мушна в тълпата. После попита Диксън: — Ами къде е киното?
— Всичко е пресметнато — важно отвърна Пърси. — Киното ще почне в момента на стартирането. Децата обичат изненадите.
— Пища! — извика Горбовски. — Готов ли си?
— Готов съм! — звънливо се обади Пища.
— Стартирай, Пища! Спокойна плазма! Затвори люковете! Момчета и момичета, спокойна плазма!
Тежката плоча на люка безшумно се подаде от канала на обшивката. Горбовски махаше за сбогом и се отдръпна от комингса. Изведнъж си спомни.
— Ау! — извика той. — Ами писмото?
Писмото не беше в горния джоб, в страничния също. Люкът се затваряше. Писмото кой знае защо се откри във вътрешния джоб. Горбовски го даде на момичето със спортните панталони и бързо си отдръпна ръката. Люкът се затвори. Горбовски, без сам да знае защо, погали синкавия метал и без да гледа някого, слезе на земята и Диксън и Марк дръпнаха стълбата. Край кораба бяха останали съвсем малко хора, затова пък и в небето кръжаха десетки вертолети и флаери.
Горбовски заобиколи куп материални ценности, спъна се в някакъв бюст и тръгна край кораба към пътническия люк, където трябваше да го чака Женя Вязаницина. Поне Матвей да беше пристигнал — помисли си той с тъга. Той се чувствуваше изцеден и изсушен и много се зарадва, когато видя Матвей. Матвей вървеше срещу него. Но беше сам.
— Ами къде е Женя? — попита Горбовски.
Матвей се спря и се озърна наоколо си. Женя никъде я нямаше.
— Тя беше тук — каза той. — Говорих с нея по радиофона. Какво, люковете вече затворени ли са? — Той все се озърташе.
— Да, сега е стартът — каза Горбовски. И той се озърташе. Може би тя е на вертолета, помисли си той. Но знаеше, че това е невъзможно.