— Чудно, че Женя я няма — заговори Матвей.
— Възможно е да е на някой вертолет — каза Горбовски. Изведнъж той разбра къде е тя. Виж я ти нея, помисли си той.
— Така и не можах да видя Альошка — каза Матвей.
Странен широк звук, приличен на конвулсивна въздишка, се чу над космодрума. Огромната светлосиня грамада на кораба безшумно се откъсна от земята и бавно тръгна нагоре. За пръв път в живота си виждам старта на моя кораб, помисли си Горбовски. Матвей все следеше с очи кораба — и изведнъж като ужилен се извърна към Горбовски и смаяно се вторачи в него.
— Чакай… — измърмори той. — Как така?… Защо си тук? Ами корабът?
— Там е Пища — каза Горбовски.
Очите на Матвей се спряха.
— Ето я — прошепна той.
Горбовски се обърна. Над хоризонта сияеше ослепително една блестяща равна ивица.
Глава десета
На края на Столицата Горбовски помоли да спрат. Диксън натисна спирачката и го погледна с очакване.
— Ще вървя пеш — каза Горбовски.
Той слезе. Веднага след него слезе Марк, протегна ръка и помогна на Аля Постишева да излезе. През целия път от космодрума тази двойка мълчеше на задната седалка. Те се държаха за ръце здраво, по детски, и Аля, затворила очи, притискаше лице в рамото на Марк.
— Елате с нас, Пърси — каза Горбовски. — Ще берем цветенца, вече не е горещо. И ще бъде много полезно за сърцето ви.
Диксън поклати рунтавата си глава.
— Не, Леонид — каза той. — Хайде по-добре да се сбогуваме. Аз ще продължа.
Слънцето висеше над самия хоризонт. Беше прохладно. Слънцето светеше като в коридор с черни стени: двете Вълни — северната и южната — вече се бяха вдигнали високо над хоризонта.
— Ето по този коридор — каза Диксън. — Където ми видят очите. Сбогом, Леонид, сбогом Марк. И ти, момиче, прощавай. Вървете… Но първо ще опитам за последен път да отгатна какво ще направите. Сега това е съвсем просто.
— Да, това е просто — каза Марк. — Сбогом, Пърси. Да вървим, детенце.
Той се усмихна късо, погледна Горбовски, прегърна Аля през раменете и те тръгнаха към степта. Горбовски и Диксън гледаха след тях.
— Малко късно — каза Диксън.
— Да — съгласи се Горбовски. — И все пак им завиждам.
— Вие обичате да завиждате. Вие винаги завиждате толкова апетитно, Леонид. Ето, и аз завиждам. Завиждам му, че някой ще мисли за него в последните минути, а пък за мен… пък и за вас, Леонид, никой.
— Искате ли аз да мисля за вас? — попита сериозно Горбовски.
— Не, няма смисъл, не си струва. — Диксън присви очи и погледна ниското слънце. — Да — каза той. — Този път май няма да можем да се измъкнем. Сбогом, Леонид!
Той кимна и замина, а Горбовски, без да бърза, закрачи по шосето наред с други хора, които също така, без да бързат, кретаха към града. Беше му много леко и спокойно за пръв път през този объркан, напрегнат и страшен ден. Вече нямаше нужда за никого да се грижи, не трябваше да взема решения, всички наоколо бяха самостоятелни и той също стана съвсем самостоятелен. Толкова самостоятелен никога не е бил през живота си.
Вечерта беше красива и ако не бяха черните стени отдясно и отляво, които бавно растяха в синьото небе, тя щеше да бъде просто прекрасна: тиха, прозрачна, достатъчно прохладна, пронизана от косите възрозови лъчи на слънцето. По шосето оставаха все по-малко хора: мнозина бяха отишли в степта като Валкенщайн и Аля, другите бяха останали направо до самия път.
В града по продължение на главната улица като многоцветни петна личаха картини, изложени от художниците за последен път — до дърветата, до стените на къщите, на вълноводите напреко на пътя, на стълбовете за енергопредаване. Пред картините бяха застанали хора, те си спомняха, тихо се радваха, някой — неуморим — беше започнал спор, а една миловидна слабичка жена плачеше горчиво и повтаряше високо: „Обидно ми е… Колко ми е обидно!“ Горбовски си помисли, че я е виждал някъде, но тъй и не можа да си спомни къде.
Чуваше се непозната музика: в отвореното кафене до зданието на Съвета дребен, хилав човек с необикновена страст свиреше на концертна хориола и хората край масите го слушаха, без да се помръднат; и още много хора бяха седнали и слушаха на стъпалата и направо на тревата пред кафенето, а до хориолата беше опрян голям картон, на който с малко разкривени букви беше написано: „«Далечна Радуга». Песен. Незавърш.“
Край шахтата имаше много хора и всички бяха заети. Матово блещукаше огромният, още недостроен купол на входния кесон. От зданието на театъра се точеха на верига нула-физици, които носеха папки, вързопи, купища кутии. Горбовски веднага си помисли за папката, която му беше предал Маляев. Той се опита да си спомни къде я беше дянал. Май че я беше оставил в кабината. Или в тамбура? Не бива да си спомня. Не е важно. Трябва да бъде съвсем безгрижен. Чудно нещо, нима физиците още се надяват? Вярно, че винаги можеш да се надяваш на някое чудо. Но е забавно, че сега се надяват на чудо най-скептичните и логични хора на планетата.