— Знаех, че сте тук, Леонид — каза Камил. — Аз ви търсех.
— Здравейте, Камил — измърмори Горбовски. — Сигурно е много скучно да знаеш всичко…
Камил домъкна един шезлонг и седна до Горбовски в позата на човек със счупен гръбнак.
— Има и по-скучни неща — каза той. — Всичко ми омръзна. Това беше огромна грешка.
— Как е на онзи свят? — попита Горбовски.
— Там е тъмно — каза Камил. Той помълча. — Днес умирах и възкръсвах три пъти. Всеки път много ме болеше.
— Три пъти — повтори Горбовски. — Това е рекорд. — Той погледна Камил. — Камил, кажете ми истината. Аз все не мога да разбера. Вие човек ли сте? Не се стеснявайте. Аз вече никому няма да успея да го разкажа.
Камил се замисли.
— Не знам — каза той. — Аз съм последният от Тринадесетте. Опитът не успя, Леонид. Вместо състоянието „искаш, но не можеш“ е състоянието „можеш, но не искаш“. Това е непоносимо тъжно — да можеш и да не искаш.
Горбовски слушаше със затворени очи.
— Да, разбирам — каза той. — Да можеш и да не искаш — това е от машината. А тъжно — това е от човека.
— Вие нищо не разбирате — каза Камил. — Вие обичате понякога да мечтаете за мъдростта на патриарсите, които нямат нито желания, нито чувства, нито дори усещания. Безплътен разум. Мозък-далтонист. Великият Логик. Логическите методи изискват абсолютна съсредоточеност. За да направиш нещо в науката, трябва денем и нощем да мислиш за едно и също, да четеш за едно и също, да говориш за едно и също… А как да се отървеш от психическата си призма? От вродената си способност да чувствуваш… Нали трябва да обичаш, да четеш за любовта, трябват ти зелени хълмове, музика, картини, незадоволеност, страх, завист… Вие се опитвате да се ограничавате — и губите огромен къс щастие. И много добре съзнавате, че го губите. И тогава, за да унищожите в себе си това съзнание и да прекратите мъчителната раздвоеност, вие се скопявате. Вие откъсвате от себе си цялата емоционална половина от човешкото и оставяте само реакцията към обкръжаващия ви свят — съмнението. „Подлагай на съмнение!“ — Камил помълча. — И тогава ви очаква самотата. — Той гледаше със страшна тъга вечерното море, изстиващия плаж, празните шезлонги, които хвърляха странна тройна сянка. — Самотата… — повтори той. — Вие винаги се отдръпвахте от мене, хора. Аз винаги съм бил твърде излишен, досаден и непонятен чудак. И сега вие също ще се отдръпнете. А пък аз ще остана сам. Тази нощ аз ще възкръсна за четвърти път, сам, на мъртвата планета, затрупана с пепел и сняг…
Изведнъж на плажа стана шумно. Затъвайки в пясъка, към морето слизаха изпитателите — осем изпитатели, осем неуспели нула-летци. Седмината носеха на раменете си осмия, слепия, с омотано с бинтове лице. Слепият, отметнал глава, свиреше на банджо и всички пееха:
Без да се озъртат, те влязоха с песен в морето до кръста, до гърдите, а сетне заплуваха след залязващото слънце, като държаха на гърбовете си слепия другар. Вдясно от тях беше черната висока почти до зенита стена и отляво беше черната висока почти до зенита стена и оставаше само един тесен тъмносин прорез от небето, червеното слънце, пътечката от разтопено злато, по която те плуваха, и скоро престанаха да се виждат в трептящата светлина, а се чуваше само дрънкането на банджото и песента: